неделя, 1 юли 2012 г.

Момиче на пружина\ Паоло Бачигалупи

Не мога да си кривя душата. Това определено беше едно много голямо и дълго литературно разочарование за мен. Да, замисълът е много добър. Светът след изчерпването на енергийните ресурси - когато всяка калория е важна, когато пружинковите механизми са алтернативата. Светът, осеян с човешките генетични експерименти, разкъсван от ужасяващи зарази, покосяващи както човека, така и хранителните му източници. И жега, влага, мизерия... Банкок.
 Всичко е прекрасно обрисувано, детайлно, подробно, но.... статично.
 Няма добра фабула, няма развитие, няма развръзка. Всичко е до болка обстоятелствено, без да дава достатъчна яснота. Описанията са твърде разтеглени, като същевременно оставят в читателя твърде много "ако-та" и "защо-та". Авторът на места така се е захласнал по описанието на този свят, че абсолютно е забравил за необходимостта от действие и от развитието му. Всичко започва, развива се и приключва стремглаво в рамките на последната 1/4 от романа, като оставя впечатление на прибързаност и припряност. 
Политическите интриги и заговори не са достатъчно изяснени. Сложното генно инженерство е примесено с елементарни технологии за добиване на енергия, с помощта на генномодифицирани слонове-мастодонти, а успоредно с пружинковите "Нови хора" значение има кармата и тук таме бродят непреродени духове...
Книгата определено има немалко достойнства, но ме остави със смесени чувсвтва на финала и усещане за празнота и незавършеност.