Да! Много сполучливо наричат "Хипрерион" космическа опера. Докато четях книгата имах точно чувството, че съм на опера. Няколко чудесни завладяващи арии, други безнадеждно преспивни, трети едни тегави, тегави (вагнерови, примерно). На финала на книгата имах натрапчивото чувство, че съм си тръгнала по време на антракта и не съм разбрала как свършва историята.
А тя е: с дърволета "Игдразил " пътуват избраните да участват в поклонението на Шрайкa, достигат крайната си цел - Хиперион и се запътват към тъй заветната среща. В хода на пътуването, всеки разказва своята история, какво го свързва с Хиперион, с Гробниците на времето и с Шрайка. Хмм колко прозаично звучи само.... а реално е точно обратното!!!
Всъщност, разказите са уникално написани - в коренно различен стил фантастика. Те действително се усещат като историите на седем различни човека, толкова многопластови, толкова истински, с толкова различна динамика. Световете са толкова живо описани, че почти се усеща разликата в гравитацията...., а от всякъде се просмуква някакъв вид носталгия, която все едно е един от героите в разказите.
A сега стъпвам здраво с двата крака на "Старата земя" и заявявам, че явно аз съвсем не съм фен на многословието, което тук, на моменти, едвам издържах. Имам остра алергия към логореята и съм върл привърженик на лаконизма. Сигурна съм, че ако се ореже 1/5 от текста на места, липсите хич няма и да се усетят, а книгата ще бъде още по-гениална:)) И също така съм сигурна, че надали друг път ще се подхлъзна по някоя многотомна сага с обща дължина един билион страници и безброй думи - чист пълнеж... мммне!!!
И в крайна сметка, Хиперион е една истинска кука от около 500 страници, която веднъж захапана е много трудно да не се озовеш в ръцете на "Падането на Хиперион" - така и ще стане , пусто му любопитство - I'm hooked ;)
А! И да не забравя да споделя, че на този етап нямам нищо против монтирането на телепортационен портал на нашата планета :))
Няма коментари:
Публикуване на коментар