Метро 2034 \ Дмитрий Глуховски

 

"Искам Чудо"

Tрябва да призная, че не очаквах това, когато започнах да чета книгата, но сега, когато приключих с четенето не мога да кажа, дали се раздвам или не от този факт. Хем очаквах много повече, хем никак не се чувствам разочарована. 

И да, това не е продължение на разказа за Артьом.

Това е същото метро, една година по-късно. Различна станция. "Севастополска" - прекъсната е връзката с останалите станции и се получава странно съобщение от "Тулска". Изпращат отряд (от трима)  да разберат какво е положението. Много скоро оцеляват само добрия ни познат от предната част Хънтър и един летописец с прякора Омир. По пътя се натъкват на девойката Александра, която току що е изгубила единствения си близък и която присъединяват към екипа. Много скоро се разбира действителната цел на мисита и факта, че всеки се нуждае от другия по някъкъв странен и необясним начин. Историята не е никак независима, защото доста от нещата са свързани със случилото се в първата част, има и доста общи персонажи.

За разлика от първата част, която се разказва от гледната точка на младежа Артьом, тук нещата са представени през доста по-философския поглед на "стареца" (60г.) Омир, от една страна, и разсъжденията на девойката, от друга. Доста по-застъпени са ретроспекциите от живота преди края на света и има доста повече лирични отклонения за човещината и тъмната страна, която спи във всеки от нас.

И тук чудовищата и уродливите болни хора не са достатъчно плътно обрисувани, не изглеждат  достатъчно реални, но пък със сигурност се усещат по-добре, отколкото в първата част.

Краят е трогателен.

"Страхът и ужасът изобщо не са едно и също нещо. Страхът пришпорва, кара те да действаш, да си изобретателен. Ужасът парализира тялото, спира мислите, лишава хората от всичко човешко."

" Настъпи епоха на безвремие."

"Надеждата е като кръв. Докато тече в жилите ти, си жив. Искам да се надявам"

Марина\ Карлос Руис Сафон

За кого любопитството не е една много силна движеща сила, още повече за едно дете. На кого не му е било интересно и вълнуващо да се вре в чужди животи, да разплита мистерии, да разбулва отдавна заровени и забравени тайни. Да си играе на призраци и действително да ги срещне.

Именно докато се вре в една стара къща и докато разглежда старите, вехти и покрити с паяжени вещи, Оскар прави първата си крачка към едно невероятно приключение. Среща Марина. Уж на шега, или по-скоро в желанието си да има приятел, тя му доверява една тайна - това, че следи една, забулена в черно жена, която ходи на един определен гроб без име всяка последна неделя от месеца. 

И тук започва разследването. Постепенно попадат на различни следи, които водят към много хора, много лъжи, мистерии и аномалии, които разкриват много човещина, много липса на такава, силно приятелство и силна омраза, влудяващо желание за борба със смъртта и много непреходна любов!!

И всичко това на фона тайнствена Барселона.

Невероятна комбинация между криминале, трилър, мистерия, ужаси, фантастика и любовна история, създадена толкова увлекателно, че действително книгата се чете на един дъх (притаен)!!

"Бяхме се озовали в омагьосаната Барселона, в лабиринта на призраците, където улиците носят легендарни имена и духовете на времето се разхождат току зад нас"

"...животът отпуска на всекиго от нас оскъдни мигове на чисто щастие. Понякога само броени дни или седмици. Понякога - цели години. Всичко зависи от нашия късмет"

 "парите са важни само, когато ги нямаш"

"Проблемите са като хлебарките... Ако ги извадиш на светло, те се плашат и бягат"

"С времето не ставаме по-мъдри, а само по-страхливи"

Никога, никъде, никой \ Нийл Гейман

"Някога получавала ли си всичко, което искаш? 

А после да разбереш, че всъщност не искаш това"

Определено понякога ми се иска да живея в свят измислен от Гейман. По някое време се хващам как завиждам на героите и се чудя защо пък и на мен не ми се случват такива неща. При Гейман всичко е едно такова измислено, но почти реално. 

И никой да не си мисли, че познава Лондон. Защото освен познатия Лондон, съществува и един, непознат за нас непрогледналите, Долен Лондон - пълен с приключения. 

Роджър Мейхю е проспериращ младеж, с добри кариерни перспективи, чудна годеница и обикновен средностатистически живот. Една вечер случайно се натъква на Дор - изпаднала в беда девойка от Долен Лондон, която отваря всяка врата и създава врати там, където ги няма (да поясня, ако някой не се е досетил от името). Нашият човек героично взима решението да й помогне и .... животът му вече никога няма да бъде същия. Започват страхотни приключения с множество обрати, разговори с плъхове, срещи с всякакви митични същества, зверове, ангели или обикновени смръдливци и мародери, както и твърде неприятни сблъсъци с реалността - която и да е тя!!!

И съвсем не рядко, и на мен ми се иска да съм Никога, Никъде, Никой :)

"Размишляваше кое е за предпочитане - да си болен или да си здрав и изобщо да не се радваш"

"Имаш добро сърце. Понякога това е достатъчно да те пази, където и да се намираш..... Но в повечето случаи не помага."

"Ричард отдавна подозираше, че събитията са бъзльовци: те не идваха поединично, а прииждаха на тълпи и внезапно скачаха отгоре му."

"ако някога направеха безпорядъка олимпийски спорт, той можеше да представя Англия"

"Очакваната продължителност на живота ми е колкото на муха еднодневка"

"Сипи малко вино!

Не мога, господине, нямам вина.

Абе кой те пита дали си виновен, ти ми сипи малко вино!"

"Не ме е страх от падането.... Страх ме е от момента, в който то свършва."

"Хората си мислят, че силата на болката зависи от силата на удара. Но не е така. Зависи от мястото."

Метро 2033 \ Дмитрий Глуховски

Това се казва истински фантастичен кеф! Книгата ми доставяше страхотно удоволствие от първата до последната страница и почти не мога да се сетя за нещо, което да й липсва, но за това после.

Чудесно създадена  постапокалиптична история. Светът е опустошен от ядрена война (и не само), останали са малцина, добре укрити в Московското метро. Всяка станция се е превърнала в отделен град, с различна дейност, различни правила и разбирания за ден и нощ, различни възприятия за време. Московското метро е като олицетворение на целия свят, с различните политически възгледи, различните религиозни вярвания, с бедността и богатството! Всеки град се охранява като граница, а в тунелите между две станции дебне какво ли не!! Патроните са местната валута.

Нашето момче Артьом доста мистериозно получава задача, свързана със защитата на неговата станция  "ВДНХ". Нещо, за което е доволно неподготвен и нещо, пълно с множество неизвестни,  но да се откаже и дума не може да става. 

Пътя към целта се променя със всяка следваща стъпка. На всяка следваща станция попада на възможно най-подходящия в дадения момент, човек. Всеки един от спътниците му по един или друг начин му помага и всеки го обогатява с нещо. Доста често на помощ идва и самото провидение.

Да, този роман е различен. Преплитат се множество стилове. Редуват се чисто личностни драми с мистериозните слухове, които се носят от станция на станция, срещи с множество човешки и нечовешки създания, сблъсъци с няколо религии и още толкова политически възгледи, пренесени от повърхността и нововъзникнали. Съвсем не липсват и философски разсъждения. Мен особено ми харесаха наивните размисли на Артьом за наличието на Бог и теорията за Ленин и петолъчката. ;)

Като истински хорор фен, обаче, трябва да спомена, че романа за мен беше по-скоро интересен и увлекателен, но в никакъв случай не можа да ме накара да се притесня за нашия човек или да тръпна в очакване какво ще се случи! Не можах да почувствам и мрака, влагата, студа и ужаса. Просто нещата можеха да са маааалко по-ужасни, а тварите мааалко по-детайлно описани, защото иначе като идея бяха чудни. Но! Мисля, че края е добра компенсация за тези малко неволи. Останаха доста врати, които се надявам да се отворят в Метро 2034!

"Времето е като живак - разбиеш ли го, то пак ще се срастне, отново ще придобие цялост и неопределеност"

"Боже, какъв прекрасен свят погубихме!"

"Стените наоколо бяха изрисувани с кръстове, орли, лозунги и проклятия по адрес на всички, които не са руснаци. Последното малко озадачи Артьом, защото надписът беше на немски."

"Този, който има достатъчно храброст и търпение да се вглежда цял живот в мрака, пръв ще види проблясъка на светлина в него."

Мидълсекс \ Джефри Юдженикс

Това е една много дълга история, в която се разказва за много пътища! Те изминават цяла една епоха и имат един завършек! Това е пътят на един ген, който през много премеждия стига от Турция до Америка. Пътят на няколко  неправилни връзки и на една дефектна хромозома. И пътят, който един човек изминава, в търсене на себе си.

Това е една история, която звучи като разказана от човек, който е постигнал пълен мир със себе си. Който е преживял доста и в крайна сметка се е обърнал назад, направил е равносметка и си е дал обяснение за всичко. За това колко относително нещо е пола, колко относително нещо са чувствата, колко парадоксално нещо е човешкият организъм и как липсата на един единствен ензим, променя всичко! За семейните тайни, премеждия, драми, любови и лъжи и за различните начини за оцеляване, които те намират. Но именно това, че главния герой е над нещата, прави разказа малко лишен от емоции. Чувства има, но те са празни, сиви, лишени от плътност.

Всъщност историята е малко странна и труднопреглътваема на моменти. Няма нищо завоалирано, нищо прикрито, нищо спестено, за да бъде прието по-лесно! А проследявайки всичките тези вътресемейни връзки, направо се чудя, как главния герой се е отървал само с половата обърквация! Трябваше да има поне 3-то око или 4-ти крак....

Не ми се беше случвало да се чудя за една книга, дали да я сложа в категория "it was ok" или "I really liked it"

"Едва ли битката можела да е по-опасна от подготовката за нея"

"Телевизорът заел мястото на разговорите..."

"къща в духа на комунизма - по-добра на теория, отколкото на практика"

Вино от глухарчета \ Рей Бредбъри

'Когато е на седемнадесет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнадесет'

Лeтата от моето детство! Колко дълги бяха, като една цяла, различна, отделна и самостоятелна година, а дните бяха като седмици. Като прескачане в един нов, различен, цветен по един особен начин свят! Свят в който се случва толкова много, във всеки един момент. В който има толкова много хора, места и случки -  толкова сюрреализъм, където всичко е обвито в мистичност - от дървото в края на улицата, до самотната жена с котките от съседната пряка. Където радостта, среща тъгата, преплитат се, усукват се, танцуват и после се разделят и ти вече не си същия. Където всички чувства се гонят по поляните, боричкат се, търкалят се на кълбета, смеят се и плачат и не могат да решат, кое от тях да бъде първо почувствано. В летата, когато постепенно и бавно започваш да изплуваш от твоя детски свят и небрежно подаваш нос в реалността, с натрапчивото чувство 'колко си голям'!

Е това е само леко загатване на всичко, с което тази книга ме заля и ме накара да си спомня, да почувствам и да преживея отново! Не ми е любимото произведение на Бредбъри, но Бредбъри е изключителен! 

Гейтуей\ Фредерик Пол

 "Tрудно е да си пиян при гравитация почти нула"

Най-дългата скука! Несмущавана от нищо, необезпокоявана и неподправена скука. Аз лично не виждам причината тази книга да носи наградите Хюго и Небюла и ако някой може да ми обясни - ще се съм много благодарна и някакси часовете, посветени на тези страници, няма да ми се виждат толкова пропиляни!

Изключително плоската фабула, разказана от първо лице (нещо, което само по себе си в 90% от случаите ме дразни достатъчно) се върти около изпълнените с напрежение и агресия разговори между нашия герой и неговия компютърен психоналитик, които имат за цел справянето му с чувството за вина, за любов и скритата хомосексуалност. Това, на фона на безкрайно повърхностния му разказ за неговото ежедневие на Гейтуей, което в съкратен вариант е "секс, секс, секс.... леле колко ме е страх да пътувам"... А нашия герой е толкова безличен, че не успява да те накара нито да го харесаш, нито да го намразиш достатъчно.

И така: цялото човешко съществуване се върти около  хитчиянците и тяхната култура - никой не е на ясно що за същества са те, как са изглеждали, с какво са се занимавали, как са дошли и как са си отишли - има само доста забавни догатки  - а от самите тях - ни вест ни кост "...продаваха една книжчица, остроумно озаглавена "Всичко, което знаем за хичиянците". Беше сто двадесет и осем страници - всичките празни".
Всеки втори на Земята, Венера и околията се стреми да забогатее достатъчно, че да отиде на Гейтуей, където да стане изследовател (много напомнящо на треската за злато) - да пътува с хичиянски кораби, за които не се знае къде точно отиват, как точно работят, колко гориво имат и какво е то и до къде ще стигне, да открива нови хичиянски артефакти, за които се знае също толкова и да стане още по-богат, освен ако не умре!

Единственият свеж полъх са множеството извадки от интервюта, научни описания или обикновени Гейтуейски обяви, които са равномерно пръснати из текста и целят, може би, по-пълно потапяне в атмосферата!  

А имало и Гейтуей II и III, пък и IV.... ааа не!