вторник, 21 юни 2016 г.

Аз още броя дните/ Георги Бърдаров

Не се интересувам от награди, не следя тв състезания, от какъвто и да е род, поради щастливата липса на тв, но множеството противоречиви мнения ме накараха, все пак, да започна книгата.... и не я оставих.

Не, историята не е любовна. Историята е за едно безумие, една безумна война, която до такава степен е излязла от пространството, сякаш никога не се е случвала. Но е! Войната, като живо същество, което променя всичко и всеки. И оставя след себе си трупове, някои от тях още дишат! А тя продължава да живее, в душите, останалите! История, която показва, че зад цифрите стоят хора, истински, с довчерашни планове и копнежи. Изгубени, анонимни. Жената, детето, приятеля, съученика...
Обсадата на Сараево: средновековна трагедия, продължила 1395 дни, с 11 хиляди убити, от които 1600 деца, над 60 хиляди ранени. И това през 1993 г. , на 400 километра от София, Виена и Рим…

Едни блестящо преплитащи се сюжета, без излишна помпозност и показност, без наптапчиви слова, високопарност и излишен драматизъм. Чиста, горчива и смазваща фактология. Просто и ясно. Кому са нужни 1000 стр., когато 180 са достатъчни да влязат в душата?

А случващото се в интернет пространството, след излизането на книгата, само потвърждава казаното в нея - " на балканите има много омраза". Но най-много мразим ближния. Не съм попадала на такава литературна дисекция, както на тази книга, на която не е направен, все още, само рентгено структурен анализ - те не бяха дати, то не бяха фактологични неточности, те не бяха глаголни времена! Спрете се, хора! Ето заради този манталитет има такива войни. Срам ме е!

И ако някой не пророни сълза на тази книга, дори и вътрешно, само за себе си, за мен не е човек!

Дарете няколко часа, заради ТЯХ, всичките!! Защото трябва да помим!

петък, 17 януари 2014 г.

Murakami/A Wild Sheep Chase

След първоначалната откровена антипатия, дадох втори шанс на автора и.... ей, луди човече Мураками, много се радвам, че го направих!

Смесица от мистика, трилър, криминале и сюрреализъм, четейки тази книга се почувствах все едно сънувам нечий сън. От ония подредените, където нещата си следват някакъв безумен ход, който в съзнанието ти е безкрайно логичен и естествен, най-абсурдно изневиделица се появяват и изчезват персонажи, което отново, от всякъде, е в реда на нещата, а събитията се случват все по-странни, изглеждайки все по-нормални и прекрасно вписващи се в тоя свят. И после се събуждаш с нуждата да се обадиш на някой, като доказателство, че си се събудил наистина, а леко особеното чувство от онзи свят се носи вътре в теб дни наред.

Уж небрежно, но много точно и ясно, Мураками описва света на главния герой без име, а по пътя навсякъде сее символи, които един по един те хващат и те водят на конкретното място - някъде из Япония през 70-те - къщите, марката цигари/бира, песента, която звучи, книгата, времето....ушите...особено ушите! Та главния герой, в даден момент от середностатистическия си никакъв живот, получава предложение от вида "на-което-не-може-да-се-откаже" да намери една мистична овца от една снимка. После всичко придобива друг облик, мирис, цвят, картина...

Преследването наистина си заслужава да се изживее!!! 

А може би всеки друг автор би се спрял на друго животно!:)

сряда, 25 септември 2013 г.

Невидимите кризи \ Георги Господинов

Знаех си, че си заслужава непрекъснато да давам нов и нов шанс на автора!  Просто си знаех, че някъде ще се срещнем, защото с "Физика на тъгата" нещо не ми се получи и по средата се разминахме. Но! Това не е толкова важно. Тук вече, най-накрая, успяхме да се засечем и да се запознаем.
Есетата са прекрасни, истински, непресилени, умерени и написани безпристрастно, като един интимен разговор на четири очи, с приятел, с родител... със себе си. Думите се леят непретенциозно и успяват да те трогнат по един особен начин, сякаш авторът е твоята непозната и далечна сродна душа, която те познава толкова добре, че може да докосне обратната страна на съзнанието ти. Описва твоите спомени, недоизказани, спящи дълбоко в съзнанието ти, кара ги да изплуват, да поемат отново дъх, връща им живота. Описва щастието и нещастието с думите, които ти търсиш от години и все не успяваш да откриеш...
И интелигентната игра с думите, със смисъла и препратките...
И литературата пречупена през лични истории и размисли....
Много трогателно истинска...
Да не пропусна и прекрасната корица!
Е, на места не успяхме да се докоснем...
 
"...сакатлъкът умствен до сакатлък телесен ще те доведе." 
"Все ми се струва, че ако финансистите ни четяха книги, кризите ни щяха да са различни"
"Комунизмът е в някакъв смисъл радиоактивен, има дълъг период на полуразпад"
"..изчерпване на залежите от смисъл"
"..светът съществува, за да се превърне в книга"

събота, 24 август 2013 г.

Океанът в края на пътя / Нийл Геймън

Обичам Геймън. Въпреки малките му отклонения от пътя и дребните разочарования, аз истински го обичам. Тази книга ме накара да си го спомня.

Погълна ме от първата страница, безпощадно, рязко, без никакво намерение да ме пуска. Или просто бяхме заедно в подходящото време и на подходящото място. Когато имахме нуждата един от друг.
 
След първото мигване, аз вече ходех в обувките на малкото момче, върнало се в детството си, с истинските си спомени за него. В магическия свят, който е видим само за една детска душа, със създанията по-стари от света, със страховете, с трепетите. Един свят който стои там някъде дълбоко скрит във всеки и който с нетърпение очаква подходящия момент да се върне... за ден, за минута, секунда. Свят, който възрастното съзнание мигновено претопява в нещо... рационално.

И трогателното съвсем не е самият разказ. Почти тривиален разказ за седем годишно дете, което попада в странния и необясним, пълен с въпроси и чудатости, свят на "семейството" в края на пътя и хилядите главоболия, които му носи това. Трогателното идва с потапянето в междуредието на разказа, когато те връхлита аналогията от твоето собствено детство. Когато се върнеш към страховете, мечтите, стремежите и детските разочарования. Когато усетиш прахта по цялото ти тяло, студа от тичането под дъжда, напиращата вътрешна неудоволетвореност, безвремието, безметежността. Когато си отново на седем, а локвата в задния двор е твоят океан. Тогава... затваряш последната страница  и усещаш усмивката на лицето си и огромната буца в гърлото си и... носталгията.

Нийл Геймън, от все сърце благодаря за върнатото детство!

"Не ми е мъчно за детството, но ми липсва наслаждението от малките неща, докато по-големите се разпадат" :)

четвъртък, 20 декември 2012 г.

МеждуСвят \ Нийл Геймън

Така! Как да го формулирам?
Това е една много приятна книжка с много интересни идеи.... и може би нямаше да ме подразни толкова много ако не беше написана от Геймън и даже може би щеше доста да ми хареса. Но!!! Аз знам, че този човек може много повече! Аз знам, как може да разгръща светове, да създава атмосфера, да извайва образи. А тук нещо се губи, стои сухо, неизпипано на места! Все едно е надраскана набързо идея върху салфетка в ресторант, а идеята е толкова страхотна...

Съществуват множество паралелни светове и във всеки един свят съществува един Бродещ, който може да минава между измеренията. Всички Бродещи си приличат, с малки отклонения - някои са момичета, други момчета, с крила, киборги, вълкоподобни, млади, стари.... и всички те в даден момент напускат света, от който произхождат и отиват в МеждуСвят, където участват в борбата за запазване на равновесието между науката и магията. 

Та, идеята е страхотна, краят е отворен за продължение, на което силно се надявам да му бъде вдъхнат повече живот!!

събота, 24 ноември 2012 г.

Затворникът от рая \ Карлос Руис Сафон

Не мога да скрия разочарованието си!
Все едно някой друг, а не Сафон,  е използвал случилото се в миналите две книги и имената на героите, за да скалъпи набързо тази....

Няма я дълбочината на разказа, няма я атмосферата, няма я мистерията и динамиката. Това са два, вмъкнати между другото, разказа, които обясняват връзката между предходните два романа "Сянката на вятъра" и "Играта на ангела", като същевременно се загатва за началото на един следващ роман, който евентуално ще завърши сагата. Да, ама спокойно тези разкази можеше да бъдат включени в обема на другите романи, без да бъдат отделяни в отделна книга, която да стои толкова сухо!!.

Тук отново обект на разказа е нашият стар познат от "Сянката на вятъра" Даниел Сампере и неговият живот след събитията от "Сянката на вятъра". Като отделен разказ е вмъкната изповедта на неговия приятел Фермин относно истината за неговото минало, както и за връзката на всички с Давид Мартин от втория роман "Играта на ангела", подтикнат от появата на стар негов познайник от затвора, който изчезва точно толкова безмислено (поне на този етап), колкото се и появява!

Е, разочароващо е!!!

сряда, 21 ноември 2012 г.

Играта на Ангела \ Карлос Руис Сафон

За мен Карлос Руис Сафон е невероятен разказвач! С открехването на първата страница на книгата се усеща повей от дъха на Барселона! Онази Барселона от началото на миналия век, мрачна, мистериозна, леко изтупана от прахта на годините, но, същевременно, странно приветлива и гостоприемна. Като вехт сандък с пожълтели снимки от едно отдавна забравено минало.

В обикновения последователен разказ за живота на един млад писател, в началото на книгата,  постепенно се вплитат мистериозни, криминални, сантиментални и духовни нотки, които все повече се затягат, за да успеят накрая тотално да спрат дъха на читателя. Чудесно обрисувани образи, изваяни до последната бръчка на характера!

Давид Мартин е талантлив писател, който след множество кариерни лутания, получава необичайно предложение от парижки издател, като това променя облика на целия му досегашен живот. Той трябва да напише нова религия.  Едновременно с това се оплита в конците на сложното минало на предишния собственик на къщата, в която живее, опитва се да излезе на глава с новата си опърничава, самоназначила се асистентка, терзае се по единствената си любима, печели и губи приятелства.... докато не стига до дъното на нещата!

И тази прочувствена дълбока сантименталност, с която се говори за книгите....:)