събота, 24 август 2013 г.

Океанът в края на пътя / Нийл Геймън

Обичам Геймън. Въпреки малките му отклонения от пътя и дребните разочарования, аз истински го обичам. Тази книга ме накара да си го спомня.

Погълна ме от първата страница, безпощадно, рязко, без никакво намерение да ме пуска. Или просто бяхме заедно в подходящото време и на подходящото място. Когато имахме нуждата един от друг.
 
След първото мигване, аз вече ходех в обувките на малкото момче, върнало се в детството си, с истинските си спомени за него. В магическия свят, който е видим само за една детска душа, със създанията по-стари от света, със страховете, с трепетите. Един свят който стои там някъде дълбоко скрит във всеки и който с нетърпение очаква подходящия момент да се върне... за ден, за минута, секунда. Свят, който възрастното съзнание мигновено претопява в нещо... рационално.

И трогателното съвсем не е самият разказ. Почти тривиален разказ за седем годишно дете, което попада в странния и необясним, пълен с въпроси и чудатости, свят на "семейството" в края на пътя и хилядите главоболия, които му носи това. Трогателното идва с потапянето в междуредието на разказа, когато те връхлита аналогията от твоето собствено детство. Когато се върнеш към страховете, мечтите, стремежите и детските разочарования. Когато усетиш прахта по цялото ти тяло, студа от тичането под дъжда, напиращата вътрешна неудоволетвореност, безвремието, безметежността. Когато си отново на седем, а локвата в задния двор е твоят океан. Тогава... затваряш последната страница  и усещаш усмивката на лицето си и огромната буца в гърлото си и... носталгията.

Нийл Геймън, от все сърце благодаря за върнатото детство!

"Не ми е мъчно за детството, но ми липсва наслаждението от малките неща, докато по-големите се разпадат" :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар