Марина\ Карлос Руис Сафон

За кого любопитството не е една много силна движеща сила, още повече за едно дете. На кого не му е било интересно и вълнуващо да се вре в чужди животи, да разплита мистерии, да разбулва отдавна заровени и забравени тайни. Да си играе на призраци и действително да ги срещне.

Именно докато се вре в една стара къща и докато разглежда старите, вехти и покрити с паяжени вещи, Оскар прави първата си крачка към едно невероятно приключение. Среща Марина. Уж на шега, или по-скоро в желанието си да има приятел, тя му доверява една тайна - това, че следи една, забулена в черно жена, която ходи на един определен гроб без име всяка последна неделя от месеца. 

И тук започва разследването. Постепенно попадат на различни следи, които водят към много хора, много лъжи, мистерии и аномалии, които разкриват много човещина, много липса на такава, силно приятелство и силна омраза, влудяващо желание за борба със смъртта и много непреходна любов!!

И всичко това на фона тайнствена Барселона.

Невероятна комбинация между криминале, трилър, мистерия, ужаси, фантастика и любовна история, създадена толкова увлекателно, че действително книгата се чете на един дъх (притаен)!!

"Бяхме се озовали в омагьосаната Барселона, в лабиринта на призраците, където улиците носят легендарни имена и духовете на времето се разхождат току зад нас"

"...животът отпуска на всекиго от нас оскъдни мигове на чисто щастие. Понякога само броени дни или седмици. Понякога - цели години. Всичко зависи от нашия късмет"

 "парите са важни само, когато ги нямаш"

"Проблемите са като хлебарките... Ако ги извадиш на светло, те се плашат и бягат"

"С времето не ставаме по-мъдри, а само по-страхливи"

Никога, никъде, никой \ Нийл Гейман

"Някога получавала ли си всичко, което искаш? 

А после да разбереш, че всъщност не искаш това"

Определено понякога ми се иска да живея в свят измислен от Гейман. По някое време се хващам как завиждам на героите и се чудя защо пък и на мен не ми се случват такива неща. При Гейман всичко е едно такова измислено, но почти реално. 

И никой да не си мисли, че познава Лондон. Защото освен познатия Лондон, съществува и един, непознат за нас непрогледналите, Долен Лондон - пълен с приключения. 

Роджър Мейхю е проспериращ младеж, с добри кариерни перспективи, чудна годеница и обикновен средностатистически живот. Една вечер случайно се натъква на Дор - изпаднала в беда девойка от Долен Лондон, която отваря всяка врата и създава врати там, където ги няма (да поясня, ако някой не се е досетил от името). Нашият човек героично взима решението да й помогне и .... животът му вече никога няма да бъде същия. Започват страхотни приключения с множество обрати, разговори с плъхове, срещи с всякакви митични същества, зверове, ангели или обикновени смръдливци и мародери, както и твърде неприятни сблъсъци с реалността - която и да е тя!!!

И съвсем не рядко, и на мен ми се иска да съм Никога, Никъде, Никой :)

"Размишляваше кое е за предпочитане - да си болен или да си здрав и изобщо да не се радваш"

"Имаш добро сърце. Понякога това е достатъчно да те пази, където и да се намираш..... Но в повечето случаи не помага."

"Ричард отдавна подозираше, че събитията са бъзльовци: те не идваха поединично, а прииждаха на тълпи и внезапно скачаха отгоре му."

"ако някога направеха безпорядъка олимпийски спорт, той можеше да представя Англия"

"Очакваната продължителност на живота ми е колкото на муха еднодневка"

"Сипи малко вино!

Не мога, господине, нямам вина.

Абе кой те пита дали си виновен, ти ми сипи малко вино!"

"Не ме е страх от падането.... Страх ме е от момента, в който то свършва."

"Хората си мислят, че силата на болката зависи от силата на удара. Но не е така. Зависи от мястото."

Метро 2033 \ Дмитрий Глуховски

Това се казва истински фантастичен кеф! Книгата ми доставяше страхотно удоволствие от първата до последната страница и почти не мога да се сетя за нещо, което да й липсва, но за това после.

Чудесно създадена  постапокалиптична история. Светът е опустошен от ядрена война (и не само), останали са малцина, добре укрити в Московското метро. Всяка станция се е превърнала в отделен град, с различна дейност, различни правила и разбирания за ден и нощ, различни възприятия за време. Московското метро е като олицетворение на целия свят, с различните политически възгледи, различните религиозни вярвания, с бедността и богатството! Всеки град се охранява като граница, а в тунелите между две станции дебне какво ли не!! Патроните са местната валута.

Нашето момче Артьом доста мистериозно получава задача, свързана със защитата на неговата станция  "ВДНХ". Нещо, за което е доволно неподготвен и нещо, пълно с множество неизвестни,  но да се откаже и дума не може да става. 

Пътя към целта се променя със всяка следваща стъпка. На всяка следваща станция попада на възможно най-подходящия в дадения момент, човек. Всеки един от спътниците му по един или друг начин му помага и всеки го обогатява с нещо. Доста често на помощ идва и самото провидение.

Да, този роман е различен. Преплитат се множество стилове. Редуват се чисто личностни драми с мистериозните слухове, които се носят от станция на станция, срещи с множество човешки и нечовешки създания, сблъсъци с няколо религии и още толкова политически възгледи, пренесени от повърхността и нововъзникнали. Съвсем не липсват и философски разсъждения. Мен особено ми харесаха наивните размисли на Артьом за наличието на Бог и теорията за Ленин и петолъчката. ;)

Като истински хорор фен, обаче, трябва да спомена, че романа за мен беше по-скоро интересен и увлекателен, но в никакъв случай не можа да ме накара да се притесня за нашия човек или да тръпна в очакване какво ще се случи! Не можах да почувствам и мрака, влагата, студа и ужаса. Просто нещата можеха да са маааалко по-ужасни, а тварите мааалко по-детайлно описани, защото иначе като идея бяха чудни. Но! Мисля, че края е добра компенсация за тези малко неволи. Останаха доста врати, които се надявам да се отворят в Метро 2034!

"Времето е като живак - разбиеш ли го, то пак ще се срастне, отново ще придобие цялост и неопределеност"

"Боже, какъв прекрасен свят погубихме!"

"Стените наоколо бяха изрисувани с кръстове, орли, лозунги и проклятия по адрес на всички, които не са руснаци. Последното малко озадачи Артьом, защото надписът беше на немски."

"Този, който има достатъчно храброст и търпение да се вглежда цял живот в мрака, пръв ще види проблясъка на светлина в него."

Мидълсекс \ Джефри Юдженикс

Това е една много дълга история, в която се разказва за много пътища! Те изминават цяла една епоха и имат един завършек! Това е пътят на един ген, който през много премеждия стига от Турция до Америка. Пътят на няколко  неправилни връзки и на една дефектна хромозома. И пътят, който един човек изминава, в търсене на себе си.

Това е една история, която звучи като разказана от човек, който е постигнал пълен мир със себе си. Който е преживял доста и в крайна сметка се е обърнал назад, направил е равносметка и си е дал обяснение за всичко. За това колко относително нещо е пола, колко относително нещо са чувствата, колко парадоксално нещо е човешкият организъм и как липсата на един единствен ензим, променя всичко! За семейните тайни, премеждия, драми, любови и лъжи и за различните начини за оцеляване, които те намират. Но именно това, че главния герой е над нещата, прави разказа малко лишен от емоции. Чувства има, но те са празни, сиви, лишени от плътност.

Всъщност историята е малко странна и труднопреглътваема на моменти. Няма нищо завоалирано, нищо прикрито, нищо спестено, за да бъде прието по-лесно! А проследявайки всичките тези вътресемейни връзки, направо се чудя, как главния герой се е отървал само с половата обърквация! Трябваше да има поне 3-то око или 4-ти крак....

Не ми се беше случвало да се чудя за една книга, дали да я сложа в категория "it was ok" или "I really liked it"

"Едва ли битката можела да е по-опасна от подготовката за нея"

"Телевизорът заел мястото на разговорите..."

"къща в духа на комунизма - по-добра на теория, отколкото на практика"

Вино от глухарчета \ Рей Бредбъри

'Когато е на седемнадесет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнадесет'

Лeтата от моето детство! Колко дълги бяха, като една цяла, различна, отделна и самостоятелна година, а дните бяха като седмици. Като прескачане в един нов, различен, цветен по един особен начин свят! Свят в който се случва толкова много, във всеки един момент. В който има толкова много хора, места и случки -  толкова сюрреализъм, където всичко е обвито в мистичност - от дървото в края на улицата, до самотната жена с котките от съседната пряка. Където радостта, среща тъгата, преплитат се, усукват се, танцуват и после се разделят и ти вече не си същия. Където всички чувства се гонят по поляните, боричкат се, търкалят се на кълбета, смеят се и плачат и не могат да решат, кое от тях да бъде първо почувствано. В летата, когато постепенно и бавно започваш да изплуваш от твоя детски свят и небрежно подаваш нос в реалността, с натрапчивото чувство 'колко си голям'!

Е това е само леко загатване на всичко, с което тази книга ме заля и ме накара да си спомня, да почувствам и да преживея отново! Не ми е любимото произведение на Бредбъри, но Бредбъри е изключителен! 

Гейтуей\ Фредерик Пол

 "Tрудно е да си пиян при гравитация почти нула"

Най-дългата скука! Несмущавана от нищо, необезпокоявана и неподправена скука. Аз лично не виждам причината тази книга да носи наградите Хюго и Небюла и ако някой може да ми обясни - ще се съм много благодарна и някакси часовете, посветени на тези страници, няма да ми се виждат толкова пропиляни!

Изключително плоската фабула, разказана от първо лице (нещо, което само по себе си в 90% от случаите ме дразни достатъчно) се върти около изпълнените с напрежение и агресия разговори между нашия герой и неговия компютърен психоналитик, които имат за цел справянето му с чувството за вина, за любов и скритата хомосексуалност. Това, на фона на безкрайно повърхностния му разказ за неговото ежедневие на Гейтуей, което в съкратен вариант е "секс, секс, секс.... леле колко ме е страх да пътувам"... А нашия герой е толкова безличен, че не успява да те накара нито да го харесаш, нито да го намразиш достатъчно.

И така: цялото човешко съществуване се върти около  хитчиянците и тяхната култура - никой не е на ясно що за същества са те, как са изглеждали, с какво са се занимавали, как са дошли и как са си отишли - има само доста забавни догатки  - а от самите тях - ни вест ни кост "...продаваха една книжчица, остроумно озаглавена "Всичко, което знаем за хичиянците". Беше сто двадесет и осем страници - всичките празни".
Всеки втори на Земята, Венера и околията се стреми да забогатее достатъчно, че да отиде на Гейтуей, където да стане изследовател (много напомнящо на треската за злато) - да пътува с хичиянски кораби, за които не се знае къде точно отиват, как точно работят, колко гориво имат и какво е то и до къде ще стигне, да открива нови хичиянски артефакти, за които се знае също толкова и да стане още по-богат, освен ако не умре!

Единственият свеж полъх са множеството извадки от интервюта, научни описания или обикновени Гейтуейски обяви, които са равномерно пръснати из текста и целят, може би, по-пълно потапяне в атмосферата!  

А имало и Гейтуей II и III, пък и IV.... ааа не!

Биография на глада \ Амели Нотомб

 "Гладният е човек, който търси"

Реших, че е крайно време да се запозная с Амели Нотомб. Нямах никаква нагласа и представа за творчеството и стила й. Чисто фактологично бях запозната, че е белгийска писателка, която от 1992г. до момента, ежегодно издава по една книга през септември - като по график. (не че не е написала 69). Пише по 4 часа на ден - от 4 до 8 сутринта,  на ръка - със синя писалка.

Е, не знам дали избрах подходящата книга, като за начало на нашето познанство, но определено бях неподготвена. Като начало реакцията  на стр. 20 беше нещо от сорта на: 'Ама каква е тази псевдоаналитично - биографично дисертационна каша?'.  Постепенно, но излючително убедително,  нашите взаимоотношения еволюираха и в края на книгата.... как само се кефех на тази жена!

Стилът е непретенциозен, леко поднесен, лаконичен - какво да не му харесаш. Описвайки различните видове глад, като движеща сила, тя разказва за , изпълнения  си с уникални странности и мании,  живот от 4 до 21 годишна. Като дъщеря на дипломат, детството й преминава през  Япония, Китай, Ню Йорк, Бангладеж, Бирма, Лаос и насякъде носи странностите със себе си, които израстват със самата нея - от вманиеченото пиене на вода до алкохолизма, който започва на десет и е излекуван на 15 с помощта на анорексия.

Много точно дозиран самоанализ с почти липсваща самокритика и лека самоирония. Тази жена или успяла да погледне много назад и много дълбоко в себе си, или е излязла от себе си и се е погледнала отстрани.

Амели Нотомб, радвам се, че се запознахме!

"Пиех, за да забравя, че съм на тринайсет години."

" Прибирах се в бункера болна от омраза, която не беше насочена към никого, но я изливах върху всичко, запазвайки достатъчно за себе си"

"Разправят, че повечето международни терористи са деца на дипломати. Това не ме учудва!"

Терминален експеримент\ Робърт Сойер

Годината е 2011 - душата е открита, измерена, записана. Кога напуска тялото и кога се вселява в него. Безсмъртието е факт. А какво би представлявало човешкото съзнание, когато е лишено от всичко телесно, от действието  на хормоните, от плътските нужди и желания. Какво би станало ако човек бъде лишен от страха от смъртта и той действа, живее и мисли като безсмъртен. И в един момент - къде е моралът? И дали вечният живот е скучно нещо, на фона на необятността на всичкaта тази информация, която ни заобикаля!

Всичко започва когато Питър Хобсън присъства на една операция за експлантация на органите от донор, жертва на катастрофа, и е сигурен, че донорът все още е жив. Дълги години след това, успява да докаже, че душата съществува и да запише последните импулси мозъчна дейност преди смъртта. С това отключва много теологични, морални и екзистенциални въпроси, в които се оплита сам...с доста сериозни последсвия.

Романът всъщност е чисто житейски разказ за една изневяра и последствията от нея, криминален разказ за няколко убийства и фантастичната история за дигитализирането на човешкото съзнание, в търсене на живота след смъртта. А смесицата от всичко това е много приятно четивна.

"И за пръв път от много, много време той осъзна, че му се искаше да извърши определено физическо действие; искаше да напрaви нещо, за което му трябваха плът и кръв, кости и мускули.

Искаше да се усмихне."

Измеренията на Чудесата \ Робърт Шекли

 Не, не, не! Никой не може да ме убеди, че на Дъглас Адамс идеята за "Пътеводителя" му е хрумнала ей така, без да е чел тази книга преди това. Абсурд!!
Стилът е толкова, толкова еднакъв, а уникален сам по себе си, че дори във вселенския, междугалактически карамбол от случайности, е невъзможно да попадне едновременно (последователно) и независимо в съзнанието на двама писатели от една планета!!
А книгата е толкова свежа, различна (преди  'стопаджията') и откровено вдъхновяваща!!

Един слънчев ден Кармоди печели от Междугалактическата Лотария и единственото нещо, което трябва да направи е да отиде до Галактическия център и да си я вземе. Само дето той не е този, който трябва да спечели и освен това да  си задържи печалбата, има само един дребен проблем - единствено остава да разбере Къде, Кога и Коя е Земята, за да се прибере.

Е от тук следва препускане по най-безумните планети, с още по-безумни обитатели и кретенско абсурдно забавни случки. И само какви диалози... раз-търс-ва-щи - тресеш се от смях от първата до последната страница -истински забавни, парадоксални и някакси по своему истинни. А Наградата ...ах проклетата награда :))

"  - Значи сте чуждоземно млекопитаещо от бъдещето. а?

   - Така излиза - потвърди Кармоди. - А вие сте местно влечуго от миналото.

   - Никога не съм се възприемал по този начин. - учуди се Борг" (Т-рекс иначе)

" - Къде съм?

  - Чиновникът не ви ли каза, когато влизахте?

  - Не видях никакъв чиновник. Аз и себе си не видях да влизам!"

"Добре ми звучи - рече Кармоди точно с гласа на Наполеон, когато разглеждал предложенията на Ней как да разположат войските преди битката при Ватерло"

"Пътуването беше кратко, не повече от Мигновеността плюс една микросекунда на квадрат"

"Изтръпна от краткия пристъп на религиозен ужас, който така тормози атеистите."

"Боли само докато има болка - увери го лекарят"

"- И сега какво ще правиш със своя жалък миг?

 - Ще продължа да го живея - усмихна се Кармоди - Точно за това са миговете."

Истинско удоволствие - концентрат!!! :) А за десерт - два чудни разказа!

Черният обелиск

Германия. Още се носи мирисът на прясно отминалата първа световна война. Инфлацията е смазваща, марките се обезценяват с шеметна скорост. Заплатите се изплащат 2 пъти дневно с последваща половинчасова почивка, за да могат парите да се похарчат, преди стойността им да се изпари и да стават единствено за тапети и подпалки. Оцеляването граничи с невъзможното. Самоубийството е решение за мнозина.

На фона на всичко това, животът някакси парадоксално продължава, описан чрез ежедневието на  един погребален агент, търговията на надгробни камъни в момент на криза и човешките капризи и изисквания и в смъртта. Традиционни обяди, гулаш, нощни заведения и философски разговори за смисъла на всичко. Преплетено с една любов по време на шизофрения или колко чиста и красива, всъщност,  може да е една болна душа и колко относителни са нещата. Смесено с добре премерена доза цинизъм и абсолютно 100% -ов реализъм.

Всичко това с остатъчен привкус на непреходност - размислите на един човек от началото на века, които на моменти си сигурен, че могат да бъдат твоите собствени.

"Един ден в седмицата инфлацията е в застой. Бог сигурно не е мислил за това, като е създал неделята"

"Хайнрих ни отправя поглед, изпълнен с предизвикателство; мъртвите риби по някой път имат такова изражение"

"...смъртта на един човек е всякога смърт, а смъртта на два милиона е винаги само статистика"

"ножът не може сам да се пореже"

"аз пия ракия. от виното само изтрезнявам"

"собствеността създава усет за ред"

Много мрачно и тежко на моменти, но откровено - най-ведрият роман на Ремарк!

Седмата вълна \ Даниел Глатауер

„Писането е като целувка, но без устни. Писането е целувка между два интелекта.“

Тази книга ме чака, може би, повече от шест месеца. Просто предната (Лекарство против северния вятър) ме трогна твърде много и от тази ме беше... добре де  - страх.  Не е редно да се четат продълженията на нещата, които са били толкова впечатляващи. Не, всъщност трябва да бъде забранено създаването им....

Та този петък следобед, единственото усещане, което имах е, че трябва да прочета именно това. Седнах в 3 и в 8 вече бях готова и пиех бира №1 и не случайно е №1.....

Относно "Северния вятър" -  определено ми допадна!

История, разказана чрез е-мейлите, които двама, случайно запознали се в интернет, души си разменят в продължение на около година и никога не се срещат.

Уникално добре пресъздадена ескалация на чувствата, настроението и напрежението. Уникално добър разказ за виртуалния образ, който съществува някъде там, зад някой екран, който живее, смее се, плаче и тръпне в очакване на твоите редове. Образ, който даже не е необходимо да има реални очертания. Да можеш да видиш човек, без да го познаваш. Разказ за чувсвтото да си отвориш пощата и 'Писмото' да е там, или пък да го няма. Как един ред, дума, а дори и буква биха били достатъчни за усмивка, удоволетворение, щастие.....

Разказ и малко за невъзможната любов и почти болезнения копнеж..... а той дали би бил същия ако всичко беше позволено - и срещата и допира и целувката..... а колко дълго?

И колко несправедлив финал..(направо ме стесна :), но идеален - кому са нужни продължения!!! Това ме спираше и да хвана и втората книга (не, че не си я купих с излизането й) - бях 100% сигурна, че ще си разваля хубавото усещане...

Та да, Еми и Лео пак са тук. С една идея по-различен семеен статус!

Запазен е същият епистоларен стил. Хладнината, която се усеща в първите мейли бързо се стопява и се връща предишния хумор, подправен с неприкрит сърказъм,  ревност и наивен опит за прикрита страст. Тук нещата вече минават и offline, където всяка среща е "за последно". Но пак, между редовете се чувства силата на връзката, която героите имат помежду си.

И колко болезнено трогателни моменти...., с които всъщност книгата е ценна за мен! А относно финала - еххх а аз се опитах да избягам от фантастиката!!!

"Човек трябва да се пази от седмата вълна! Защото тя е необременена, необвързана и буйна. Отмива всичко и обновява. След нея нещата се променят. Към по-добро или към по-лошо? Това могат да кажат само онези, които са се осмелили да застанат на пътя й."

Стига с тази бира - ще си сипя уиски!!! ;)

Хиперион\ Дан Симънс

Да! Много сполучливо наричат "Хипрерион" космическа опера. Докато четях книгата имах точно чувството, че съм на опера. Няколко чудесни завладяващи арии, други безнадеждно преспивни, трети едни тегави, тегави (вагнерови, примерно). На финала на книгата имах  натрапчивото чувство, че съм си тръгнала по време на антракта и не съм разбрала как свършва историята.

А тя е: с дърволета  "Игдразил " пътуват избраните да участват в поклонението на Шрайкa, достигат крайната си цел - Хиперион и се запътват към тъй заветната среща. В хода на пътуването, всеки разказва своята история, какво го свързва с Хиперион, с Гробниците на времето и с Шрайка. Хмм колко прозаично звучи само.... а реално е точно обратното!!!

Всъщност, разказите са уникално написани - в коренно различен стил фантастика. Те действително се усещат като историите на седем различни човека, толкова многопластови, толкова истински, с толкова различна динамика. Световете са толкова живо описани, че почти се усеща разликата в гравитацията...., а от всякъде се просмуква някакъв вид носталгия, която все едно е един от героите в разказите.

A сега стъпвам здраво с двата крака на "Старата земя" и заявявам, че явно аз съвсем не съм фен на многословието, което тук, на моменти, едвам издържах. Имам остра алергия към логореята и съм върл привърженик на лаконизма. Сигурна съм, че ако се ореже 1/5 от текста на места, липсите хич няма и да се усетят, а книгата ще бъде още по-гениална:)) И също така съм сигурна, че надали друг път ще се подхлъзна по някоя многотомна сага с обща дължина един билион страници и безброй думи - чист пълнеж... мммне!!!

И в крайна сметка, Хиперион е една истинска кука от около 500 страници, която веднъж захапана е много трудно да не се озовеш в ръцете на "Падането на Хиперион" - така и ще стане , пусто му любопитство - I'm hooked ;)

А! И да не забравя да споделя, че на този етап нямам нищо против монтирането на телепортационен портал на нашата планета :))

Краят на небесните господари \ Джон Броснан

И като за истински финал, нещата яко се завързават. Небесните господари си отиват един по един, а Майлоу и Ашли (в крайна фаза на изкукване) тръгват да търсят Шангри ла.

Следват тегави дни в Шангри Ла, космически разправии, я още един Майлоу, земни хора, морски хора, изкуствени интелекти в действие, нападения от едни, втори, трети!, "сложни" тактики, всички на едно място, един осакатен, един изяден, копнежи за власт, копнежи за секс и накрая ...... еее няма да кажа кой е убиеца...
Всъщност и самия разказ на книгата е напълно излишен, но за сметка на това е и точно толкова информативен ;)

Страхотна трилогия, много, ама много добра. Увлекателна, без излишни разтягания на лукуми, с цел достигане на обем, без засукани и претенциозни фрази, а същевременно пълна с доста оригинални хрумвания.  Определено препоръчвам с две ръце!!!.

Войната на Небесните господари \Джон Браснан

След триумфалния край на предната книга, тук сагата продължава.

Наш'та Джан владее половината небесни господари и се бори за живота на планетата и спасението й от пустошта. Има, естeствено, и такива, които не са съгласни с нейните идеи и се обединяват с цел да я унищожат. Междувременно някои изкуствени интелекти превъртат, някои умрели се завръщат, изникват нови оцелели територии (Шангри Ла), пълни с щастливи безполови хора - Елои, от които избягва единствения нормален, кръстил се на Робин Хут -"случайна грешка в репродукцията". Oн влиза в калабалъка, с политическта ориентация на фурнаджийска лопата иии... войната започва. 

Сагата се задълбочава, а удоволствието от четенето си е все толкова голямо:))
Я да видим какво става нататък...

Невромантик\ Уилям Гибсън

Написан през 1984 година, романът се счита за първ от жанра на хиберпънка (въпреки че терминът се среща за пръв път в разказа  на Брус Бетке "Cyberpunk!"). Това е някакси прадядото на 'Матрицата', а Уилям Гибсън, своего рода, е пророкът предрекъл появата на интернет.

Честно казано, борбата с книгата съвсем не беше лека. За мен романът беше много сложен в стилистично отношение и определено ще послъжа ако кажа, че по време на четенето съм изпитала особено удоволствие. Всъщносът, действителното удоволствие изпитах на края, скед последното изречение, което пък беше премесено с истинско чувство на световъртеж. Наистина имах усещането, че на моменти синапсите между невроните даваха на късо и изкачаха искри. Всъщност прочетох книгата един път и половина, тъй като на всяка втора страница се връщах да препрочета предишната, с натрапчивото чувство, че нещо съм изпуснала, а сега съм сигурна, че още едно препрочитане си е направо задълнително.

Реалността на земята след около стотина години. Много реалистично звучащи упадък, сивота, пошлост и синтетика (защото ние направо натам си тичаме).
Кейс е бивш кибер-жокей - най-добрия, до момента, в който не решава да краде от работодателя си, а той не му се отплаща с поопържване на нервните окончания, необходими му за взлизане в киберпространството, с помощта на специален токсин - екстра руско производство! По настоящем безсмислено съществуващ пияница, фен на дрогата.
Е всичко започва, когато го открива Моли - смъртоностна мацка, с остриета под ноктите и специални зрителни импланти, с които освен, че вижда всичко, знае и точния час, благодарение на часовника, в долния ъгъл на зрителното й поле. Нейния работодател иска да наеме Кейс за изключително опасна задача, като в замяна предлага да му помогне с проблема с нервончетата.
Всичко се заплита в една мрежа от кибер и реалност, в която не е съвсем ясно кой кой е, малко коопоративен шпионаж и интриги, няколко изкуствени интелекта и мноого включване и изключване.

Цитатчета:

"все едно аз да притежавам мозъка ти и всичко, каквото знаеш, а мислите ти да имат швейцарско гражданство"

"-О, Господи - тихо каза Моли, изпразнила вече чинията си. Дай ми и твоето. Знаеш ли колко струва? - Отглеждат животното с години, преди да го убият. Това месо не е расло в биована."

И една симпатична статия на тема развитието и еволюцията на хибера и пънка!!!

Небесните господари\ Джон Броснан

Това всъщност е първата книга от трилогията за Небесните господари, написана през '88 и  издадерна в бг още по времето, когато Вузев се занимаваха сериозно с издателската си  дейност.

Всъщност не бих казала, че книгата е нещо изключително в сферата на фантастиката, но на мен четенето ми достави страхотно удоволствие, действието беше достатъчно динамично и унасящо, а светът достатъчно цветно представен.

Постапокалиптична реалност, в която Земята се намира след 'генетичните войни'. През вековете хората са се поунесли в генетичното си осъвършенстване, своето и на природата - ГМО-та бродят посевместно.  Хората живеят около 200 години +/- 5, размножават се на всеки 20  и са преборили проблема със стареенето. Някои са се направили безсмъртни и носят в себе си спомена за  миналото и истинската история. Земята е покрита от пустош - унищожителни гъби и странни хибриди между дървета и хищници. Оцелели са само малко, обособени и все още плодородни райони, които се обработват от хората, живеещи на земята. В небето бродят творения средни между дирижабъли и космически кораби - Небесните господари, които държат в подчинение 'земните червеи' и събират блага от тях.
Докато нещата не започват да се променят.....

M Is for Magic \ Neil Gaiman

Амиии това си е Ниил Гийман. Само че, под формата на разкази.

Разказите са много, много различни - някои са добри, други по-малко, но при всички положения  всички са докосващи. Като цяло из книгата броди един мрачно-мистериозен дух, който поддържа кожата в леко настръхнало състояние през цялото време  и най-странно този вкус остава и в разказите, които нямат нищо общо с тайнството и мистериозността.

Брейй какво въображение, какво чудо, има този човек, да не говорим за богатството на речника му (което ми стопяваше лагерите на моменти:))!!!

И... малко цитатчета:

"I don't make the same mistakes twice. Hell, in my line of work I can't afford to make the same mistake once."

"I fell for her like suicide from а bridge"

"the egyptian beers were rich and flavorsome and thirst quenching. You could build pyramids after drinking that beer, and sometimes people did."

Разкази с неочакван край \ Роалд Дал

Определено бих казала, че съвсем не съм фен на сборниците разкази. Никога в един сборник, разказите не са на едно ниво и в крайна сметка, почти винаги, крайното ми усещане е някакси мъгливо, неясно, размазано и никога точно определено, свеждащо се до определението "абе става".

До този момент съм срещнала само 2 изключения. Първото е разказите на О'Хенри, които винаги препоръчвам с 2 ръце (просто, защото само толкова си имам), а второто изключение са разказите на Шекли "Недокоснат от човешки ръце", където отново всяка страница беше 100%-ово, чисто удоволствие. Това е изключение номер три.

О да! Това са същите онези разкази с неочакван край, които се излъчваха преди години по телевизията. Оказа се, че не малко от тях се били скрили из между мозъчните ми  гънки и малко по малко изплуваха, но ..... края винаги ми се губеше . Така че всеки разказ за мен си беше действително с неочакван край, ама наистина неочакван!

Много живо представени образи, събития атмосфера - всеки разказ ме грабваше буквалкно на третия ред и колкото повече нещата се задълбочаваха, толкова повече аз затаявах дъх, а колкото повече края наближаваше толкова по-бързо препусках по редовете... за да остана опулена, с увиснало чене на финала.

Неописуемо удоволствие е тази книга. А някъде из нета случайно съзрях "Още разкази с неочакван край" и доволно потрих ръце.

Соло\ Рана Дасгупта

Пак по повод личното ми отношение към Man Booker  наградите, бях изключително очарована от начинаниято на сп. Гардиън за алтернативна читателска класация - not the booker prize - сродни души, един вид. Е, това е победителят в това начинание - вторият роман на Рана Дасгупта. Авторът е с индо-английски произход, живее и учи в Англия и през 2001 година се премества в Делхи, за да пише.

Бях много приятно изненадана, когато разбрах за издаването на книгата на български, при това толкова скоро, но за съжаление издателството не можа да успее с разпространението достатъчно време преди премиерата на книгата и гостуването на Рана Дасгупта в България и аз трябваше да отида леко неподготвена.

С какво е любопитна клигата ли? Ами хваща се един индо-англичанин и пише книга за България и.... резултатът съвсем не е лош, резултатът е направо удивителен. Самият автор няма претенции да е създал творба за България, той казва, че това е по-скоро книга за живота. И е прав.

Всъщност книгата се състои от две части:

Част първа.

Улрих (никой да не се демотивира от това звучно, типично българско име;), е близо сто годишен. Живее окаяно, осланяйки се на физическата и материална помощ от съседите си. Сляп е, но това не му пречи да се вгледа дълбоко в себе си и в живота си. Разказът е като филм, който е пуснат на бърз каданс, препускайки през българския 20-ти век и само от време на време се натиска копчето "play", за да се наблегне на даден момент, етап, период. Това е книга за  политическите промени, за войните, за хората,  тяхното мислене и съзнание и за един човешки живот, който преминава през всичко това. Погледът е невероятно добър и  може би действително от страни нещата се виждат най-добре и най-реално или просто безпристрастно. Книгата е написана суховато, но от това не се губи, нито част от чара й.

Малко цитатчета:

* Kaзваха: сега сме капиталисти. Ала Улрих съзираше наоколо само престъпност, издигната в принцип. Убийците и крадците завладяха цялото социално пространство, наричайки себе си бизнесмени и ощастливяваха хората с порнография.

*Ето какво е да живееш в несигурни времена с прекалено устойчиво минало (по повод  неволите покрай взривяването на мавзолея)

Част втора:

Tази част  е за човешките съдби, фантазии и преврати в живота.  Привидно отделни разкази за едно момче от едно българско село, близо до Русе, чиито живот е погребан и обречен. За едно момиче от Тбелиси, което по клоните на мафията и на случайността успява да изпълзи от мизерията и да осъществи отмъщението. Разкази и съдби, които в даден момент се сливат и дори се преплитат с фантазията на нашия приятел Улрих.

"Нещата от живота се случват на определено място и в определено време. Но остава голям излишък и къде да го съхраним, ако не в мечтите си?"

"Когато съм тъжна, искам да съм щатслива, но ако съм щастлива, се изморявм от щастието, защото е само илюзия"

Невероятно стойностен и дълбок роман, който докосва по един по-особен начин...!

Белият Тигър \ Аравинд Адига

Аз съм всеизвестен антифен на книгите, имали вземане-даване с наградите Ман Букър. Всеки път хващам книга, измъчвам се един определен период време, след това мрънкам и критикувам двойно по-дълъг период от време и в края на ритуала се заклевам никога повече да не си купувам такава книга и мнооого внимателно да оглеждам всеки път кориците, та да не го направя несъзнателно. Но.....минава още малко време и аз отново се оказвам с манбукърска книга в ръка. Е, сега разбрах какъв е смисълът на това - да открия опровержение на твърдението, че всички книги печелили Ман Букър просто не стават. И след толкова труд, пот и измъчени страници - успях! Това е книгата ;)

Изключително откровен разказ, който успя да ме потопи и в двата свята, от които е изтъкана Индия - и в Мрака и в Светлината. Много цветно описание на всичко индийско, на типичната храна за бедните и за богатите, типичните напитки, типичния манталитет и начин на мислене. А главният герой най-гостоприемно ме съпроводи по целия път на своята физическа и психическа метаморфоза.

Балрам Хаваи, роден в средностатистическо семейство в Лаксмангар (село в северна Индия), където водната биволица е на почит, а на децата даже няма време да се дават имена. Той е просто Мури (момче), докато учителя не го дарява с истинско име. Също толкова случайно получава и рожденна дата, като същевременно навършва и пълнолетие (просто има избори и това е необходимо).

Балрам е наистина различен, той е най-рядкото същество в джунглата, което се ражда веднъж на поколение, той е Белият тигър. Той знае, че може да е различен, той знае, че може повече.

Роден е с робска душа, наведена глава и съзнанието, че вечно ще слугува на някого и мечтае просто господарят да е по-добър. Балрам постепенно се изправя и физически и духовно. Душата му възстава и го превръща в заможния "предприемач".

Разказът в много отношения напомня на Смирненската 'Приказка за стълбата', а това как нещата се случват в Индия, много напомня на нашата действителност в не толкова далечното минало, пък и до днес.

Любими откъси:

"В моята страна хората спазват древния обичай да започват всяка история с молитва към някоя Висша сила. Предполагам, че аз също трябва да започна като целуна задника на някой бог.

Чий задник обаче? Толкова са много!

Мюсюлманите, например, имат един бог.

Християните имат трима.

А ние, индусите, имаме 36 000 000 божества.

Това прави общо 36 000 004 божествени задника, от които трябва да избирам."

"...не сте ли забелязали, че четиримата най-велики поети в света са мюсюлмани? В същото време всички мюсюлмани, които срещаш, са или неграмотни, или покрити от глава до пети с черна бурка, или се оглеждат за сграда, която да взривят?"

"Мечтите на богатите и мечтите на бедните - те никога не съвпадат, нали?

Вижте, бедните мечтаят цял живот да имат достатъчно храна и да изглеждат като богатите, А за какво мечтаят богатите?

Да отслабнат и да изглеждат като бедните."

"Хората от нашата страна все още чакат свободата да дойде отнякъде другаде - от джунглите, от планините, от Китай, от Пакистан...."

" трите основни болести на нашата страна: туфът, холерата и предизборната треска"

"курникът се пази отвътре"

 "Един ден някакъв барфамин, опитвайки се да надхитри Буда, го попитал: "Господарю, ти какъв - си човек или бог?"

Буда се усмихнал и отвърнал:" Нито едното, нито другото. Просто съм някой, който се е събудил, докато всички вие още спите.""

Силно препоръчвам и останалата 1/3 от книгата, която не успях да цитирам :)

Let the right one in \ Йон Айвиде Лингвист

Седя и гледам бялото поле, страх ме е да напиша и дума, за да не разваля усещането! Очите ми се пълнят със сълзи, но не, не от тъга! Да говоря не мога! 

Да! Това са най-покъртителните 500 страници, на които попадам от мнооого години насам.

И не, това не е просто част от непрекъснато заливащите книжния пазар вампирски булшитове - това, дами и господа, това е Литература!

Това не е от книгите с любими герои, със сладникави реплики, слънчеви дни, влюбени погледи и въздишки! Тази книга е всичко останало.

Няма симпатия, има само болезнена, парадоксална емпатия.

Студени скандинавски дни и още по-студени нощи. Швеция, покрайнините на Стокхолм. Животът на предградията.  Отдадеността. Приятелството. Страданието. Самотата. Пиянството. Любовта. Нуждата. Копнежът. Извратеността. И!!! Удивително дълбоките психологични профили....

На Оскар - дете на разведени родители - обичайният обект на училищен тормоз, или пък не!

На Ели - с 220 годишна история, но дете, или пък не!

На Хокан - обсебен бедофил, нечовек, или пък не!

На групата местни пияндета, без живот, или пък не!

А зад всичко това има тоооолкова много, има нещо тооокова дълбоко и толкова реално и толкова живо и толкова (не)човешко! Да, това са нещата, които са там, дори и да няма вампир наоколо!!!

"Оскар се взря за секунди в очите му. И видя....себе си. Но много по-добър, по-красив, по-силен, отколкото се възприемаше. Погледнат с любов.

За секунди".........


А този човек (авторът) е бил илюзионист и комик..... !!!!

С дъх на канела \ Никълъс Спаркс

Не, историята не е неочаквана, историята не е необичайна, няма нищо ново и специално.... Но, историята е дълбоко докосваща, изпълваща и запленяваща. Никълъс Спаркс, определено има талант в тази област. Определено може да обрисува героите си и да създаде невероятни образи - по безупречен начин, без досадно наблягане на външния вид.

Всичко започва началото на века - да, нашия век!

Той - бившото 'лошо момче' - отегчено от живота си и недоволно от всичко, грубиян, побойник. Минава през призмата на армията, където се сдобива  с нов чифт очи, с които да гледа на света. Успява да прогледне отвъд бившото раздранение и ненавист към баща си - неговия единствен роднина, с който преди много години скъсва връзката на всякакви взаимоотношения. 

Започва да разчита езика на усмивката и погледа. 

Тя - израстнала в бившо ранчо, под грижите на все още влюбените си един в друг родители. Прилежна отличничка, която обича конете и всички животни, участва в организаци за подпомагане на бедните - религиозна. Смята, че също през последните 2 години е успяла да намери себе си, минавайки през призмата на колежа.

Те - пълни противоположности, които най-закономерно се привличат като магнит. Любовта им е истинска, чиста, изгаряща..... обречена. Приятелството им е дълбоко и силно .... откровенно. Дългът към армията им дава по 2 седмици годишно. Дали това е достатъчно да се поддържа пламъка на любовта и дали действително очи които не виждат - забравят.

След доволно дългата раздяла.....

Тя - изпаднала във вихъра на живот, който е възможо най-далече от 'цветя и рози', следвайки мечтите си и в борба с всички обрати на съдбата.

Той - преживява ужаса на Ирак, намира отново пътя към баща си, един единствен път, същият, който ги разделя преди години. Научава, какво в действителност означава да обичаш....

Аз, фенът на буквалния превод, и това, той да се придържа максимално към това, какво авторът е искал да каже, а не как преводачът е видял нещата, съм излючително впечатлена от заглавието ('Dear John' в оригинал).
Но съм твърдо убедена, че авторът, определено, е  решен да не даде шанс на любовта в нито едно от произведенията си (или поне тези, с които аз съм запозната). А не бива така, не бива .....

А относно филма - амииии брутална гавра с историятa! За някои сценаристи.....само катран и пера ;))

Камуфлаж \ Джо Холдеман

Двама извънземни бродят по земята. Единият - Изменчивият съществува дълги години като различни същества - от планктон през бяла акула, делфин, докато най-накрая открива предизвикателството да бъдеш човек. Открива, че формата далеч не е всичко и започва да изучава човешката същност. Пробва всикчко - да си силния, да си слабия, всичко в ....секса, следва в университет (няколко пъти) и с времето все повече усеща човешкото.... осъзнава, че най-вероятно е от друга планета. Но това съвсем не му пречи  да открие и любовта. От време на време се възползва от способностите си, за да почива от натоварващата дейност да си човек и отново плува в океаните под формата на акула или просто прекарва известно време в хотелска стая под формата на телевизор.

Другият - Хамелеонът прекарва на земята хиляди години и изживява хиляди животи, но той винаги е човек и винаги зъл - войните са неговата страст - д-р Менгеле - сродна душа. Силно подозира, че  не е рожба на тази планета и активно търси себеподобни, с цел унищожението им, разбира се.

И двамата са привлечени от съобщението за откритието на странен обект, намерен в океана и преместен (с нечовешки усилия) в Самоа. Обект с неясен произход, неизвестен състав (ако е солиден - менделеевата таблица може и да измисли някое плутониеподобно решение, но ..... както изглежда той не е!) и странно поведение........ , в който се крие отговорът.

Малко свежи цитати:

* Предполагаше, че "Джими" е с около пет години по-малък от нея. Грешеше с няколко милиона.

*Колоезденето предизвиква дъждове-......- научно доказан  факт.

През 2005 година  книгата печели Nebula, като се състезава с 'Джонатан Стрейндж и мистър Норел' на Сузана Кларк, 'Пощоряване' на Тери Пратчет, както и "Polaris' на Джак Макдевит, 'Аir' на Geoff Ryman и 'Orphans of Chaos' на John C. Wright. Откровено казано с три от произведенията на съм запозната, но факта, че тази книга печели пред 'Пощоряване' и особено пред  'Джонатан Стрейндж и мистър Норел', е много съжалявам, но не мога да преглътна.

При всички положения, романът не блести като чудо на фантастиката - по-скоро е един средно статистически, лесночетивен и също толкова лесно забравим роман с елементи на фантастика.

 В съответните класации и номинации за наградата Hugo (по-добрата награда:)- даже не се и споменава - с право!

Париж 18 \ Мона Чобан

Някъде там в бъдещето - може би и не толкова далече, съществува един стерилен свят. В него живеят стерилни хора - биологично и душевно, кастрирани физически и емоционално.

Децата се раждат проговорили и проходили, естествено, по напълно изкуствен начин.

Свят на изчезналите думи (братовчед, емигрант), на изчезналите науки - история, на изчезналите местности - Балканите, на изчезналите книги....

Смехът е нещо отдавна забравено, също както и повечето други емоции, нещо странно, което като се появи, те кара да се чувсваш парадоксално. Във вестника: "в рубриката забавно....:ентусиасти сключиха граждански брак." Отдавна забравено е значението на думата "обичам".

Може би една творба за склонността на човечеството да преминава от кланов строй към абсолютна изолираност и усамотеност - където никой няма колеги, приятели, близки.

Усеща се лееек повей, който напомня за 1984 - за антиутопичната любов, вътрешния копнеж да си различен и страха да бъдеш такъв.

До тук всичко е добре. Идеята е добра, отлична даже, нооо според мен с твърде посредствено изпълнение. Светът е разхвърлян, не е жив, не свучи реално и правдоподобно. А разказът на привързаната към миналото млада дама (40г - всички са млади, докато не се споминат на 60г) звучи малко несвързано, пришито и не на място. Носталгията по отдавна забравените коледно-новогодишни празници, преминават и в кулинарни съвети, как да стъкмим коледна трапеза. Следва бегъл опит за разясняване, значението на любовта и леко самосъжалително признание за неуспешното приспособяване към новия свят, последвано от разкриването на диагнозата за автоимунното заболяване лупус (с епидемични наклонности???) - като тук извадката си е направо цитат от учебника по кожни болести..... безкрайно ненужно!  Всичко това е конспирация замислена с цел унищожаването на "стария тип хора"......
Съжалявам звучи ми твърде 2D, пък на места и 1D даже! Не изниква образ!

The Graveyard Book / Nail Gaiman

Дали едно гробището е това, което си мислим, това, което виждаме..... ??? Съвсем не! В едно гробище, даже може да бъде отгледано едно живо дете! Не вярвате ли - значи трябва да прочетете задължително тази книга.

След убийството на цялото му семейство, 6 месечния Bod - съкратено от Nobody, оцелява и попада в старо неизползвано вече гробище, където отдавна починалите му обитатели решават, че ще се грижат за него и ще го пазят. Bod расте, учи азбуката, използвайки надгробните плочи, учи историята, такава, какватo я помнят гробищните обитатели - всички са ангажирани в неговото възпитание по един или друг начин. Bod  е все пак дете, което прави пакости, грешки, ходи там, където му е забрането, а родителите му - "Мистър и мисис Оуенс бяха умряли няколко стотин години преди да се реши, че е погрешно да се бият децата" - прилагат и други мерки в моменти на свръхбели, застрашаващи живота му. Получавайки защитата на гробището, той говори с духове, вижда в тъмното, учи и по-нетрадиционни неща - да изчезне и да се пренесе в нечии сънища, да всява страх, да минава през врати, като всичко това му помага да израстне и да жевее в този негов дом.

И си мисите, че в едно гробище има само духове, от които човек трябва да се бои? О не, не - това съвсем не е така - питайте Bod, или пък някой Jack!!!

Любими цитати:

"What's camouflage?"

"When something looks enough like something else that people watching don't know what it is they're looking at"

"If you dare nothing, then when the day is over, nothing is all you will have gained"

Крадецът на книги \ Маркъс Зюсак

Германия 1939г. Смъртта разказва историята на едно дете. Дете, което трябва да се приспособи към света, към приемното семейство, към политическото положение, към загубата, към смъртта.

Като крайъгълни камъни в живота на момичето са представени книгите, с които тя се сдобива къде честно, къде недотам. Te всички съпровождат важните събития в живота й, чрез тях тя израства и със всеки един прочетен на глас или на ум ред, тя надгражда любовта си към думите. Любов, която става все по-голяма, за да се прелее във финалното "аз мразя думите", които са виновни за всичко. Да, по време на войната книгите спасяват многократно живота й и в прекия и в преносния смисъл. Благодарение на тях, тя съхранява себе си и Спомена за всичко онова, което се случва.

Изключително умело смъртта ни води по улиците на малкото градче и ни показва картините на приятелството, топлотата, добрината къде по-ясна, къде по-завоалирана, жертвата, тъгата, загубата, страданието, копнежа, чисто детските стремежи, мечти и игри. Показва ужасът на войната, игрите на случайността, до последнтата страница, до разтърсващия край, където човек никога не знае, какво губи когато печели.....

Разтърсващ разказ на една смърт, която винаги подценява или надценява хората, но рядко ги оценява, а на края сама признава "Аз съм обсебена от хората".

Лявата ръка на мрака \ Урсула Ле Гуин

 E, не е лесно да създадеш свят. Свят различен от нашия, със своята природа и климат, със своите обитатели, поличитеска структура и особености. Тук тази задача е изпълнена чудесно.

Добре дошли на планетата Зима (Гетен). Няма ни най-малко съмнение, защо я наричат така. Обикновено температурата рядко се качва над 0 градуса по Фарехайт, а "в кархидейския се срещат.... 62 думи за различните видове състояния, времетраене и качества на снега". "В свят, където обичайният трапезен прибор е един малък уред, с който чупите леда, образувал се в напитката ви между две глътки, горещата бира е нещо, което свиквате да цените".

Действието върви, всъщност, малко бавно, тромавo и леко объркано - типично по генейски. За местните жители бързането е нещо непознато като действие, както и взимането на нещата твърде присърце - "нузут" - няма значение, е дума, която присъства доста често в разговорите. В хода на основното действие, много умело са вмъкнати истории, които дават по-добра представа за особеностите на този свят - от чисто атмосферните, до половите. Тук хората са двуполови, с изключение на малцина, които са избрали мъжката или женскате страна - извратените. Всички са подвластни на месечните си хормонални промени, само че в последния момент се разбира, кой ще е мъжът и кой жената (за нашия еднополов свят това звучи малко гейски;)), сексуалните взаимоотношения са също цилкични  - изпадат в кемър (за непрекъснатата възможност на човека за сексуална активност това звучи малко животински), но какво пък, така можеш да си 2 пъти майка и 3 пъти татко:), хората в кемър автоматично спират работа, пък и твърдят, че така се избягва голяма част от напрежението, конфликтите и престъпността - изнасилвания не съществуват и даже нямат дума за война!

Разказът се води от двама души: нашия землянин Генли Ай и местен кархидеец - Естравен. Землянинът е изпратен на планетата с мисията да убеди местните жители да се присъединят към Вселенския съюз на познатите светове, а съдбата на Естравен се оказва пряко свързана с делото на Пратеника.

Предвид съвременната литература и тенденциите, които много добре са описани в тази статия, този роман е един много свеж полъх от миналото. Напълно заслужени Хюго (1970) и Небюла (1969).

Още 2 любими цитата:

* Човек трябва сам да хвърля сянката си...

*.....когато дейността не принася полза, събирай сведения. Когато и сведенията не принасят полза, спи

Пътят \ Кормак Маккарти

Винаги съм се унасяла от действието в една книга. Кое как се случва, какво ще стане в следващия момент, каква е развръзката на историята, къде е истината всъщност, какво е било миналото, как е започнало всичко..... и колкото по-леко думите ме водят по тези стъпки, колкото по-завладяващи са те и колкото по-запленяващо е действието им, толкова по-впечатлена оставам от книгата!

Обикновено се възхищавам от страхотната история, невероятната фабула, уникалния обрат....., но твърде рядко  попадам на творба, която да може да ме пренесе истински в света, в който се случва всичко това!

Тази книга е нещо различно! История няма! Няма свят, героите нямат имена - те не са им необходими - те са само те - мъжът и момчето! "Всеки от тях беше целия свят за другия". Те нямат възраст. Няма време, няма часове, дни и месеци, които да имат значение. "Никога е твърде много време. Но момчето знаеше истината. Никога изобщо не е време".

Те вървят по Пътя - посока - юг и надежда - неумираща надежда и вяра в нещо неопределено, вяра, че ще има утре, че няма да умрат, не и днес.... Те не притежават нищо, освен себе си и един пистолет, който много скоро остава с един, вместо с два патрона, и момчето знае много точно какво да направи ако го заловят.

Диалозите са ИСТИНСКИ! Те са и злободневни, те са и дълбоки, те са и повърхностни подмятания, те са човешки! Няма пряка реч - всичко просто се случва.

И всичко е брутално реално! Този свят го усетих - краката ми усетиха черната пепел по пътя, видях оловното небе, студът минаваше през шевовете на дрехите ми, черният дъжд падаше непрестанно по лицето ми, а гладът дращеше от вътрешната страна на стомаха ми.

Препратките към миналото са изключително малко, почти липсват и са безкрайно кратки, но до болка истински - почти се виждат като проблясъци, прожектирани на стената от стара, пожълтяла и с безброй драскотини, от многократното гледане, лента..... все едно миналото почти  не е било реалност, но за сметка на това, със сигурност никога няма да бъде! "Въпрос: Каква е разликата между онова, което никога няма да бъде, и онова, което никога не е било?"

Врагът е също толкова реален! Врагът е човекът - онзи, който "не носи огъня", онзи, който в плен на глада, в стремежа за собственото си самосъхранение, може да изяде и собственото си новородено! Врагът е страшен, свитеп, непоколебим, гладен, истински!

Реакциите им са също толкова реални и човешки. Има пукнатини в безграничната вяра, има го самопризнанието, как понякога на мъжът му се иска всичко да свърши, има го, невъзможния за подтискане на моменти сърказъм, има я ожесточеността в борбата за храната за сина му и за неговото оцеляване, има я откровенността.

"Ти много ли си смел?

Средно.

Кое е най-смелото нещо, което някога си правил?

.....ставането ми тази сутрин!"

Има го и възпитанието и в постапокалиптичната реалност "Ако човек нарушава малките си обещания, ще наруши и големите."

Да, това е една от книгите, които човек носи дълго време в себе си! И нека се порадваме на птиците на плажа и на пъстървите в планинските потоци, докато още ги имаме и.... нека всички да носим огъня в себе си!