"Гладният е човек, който търси"
Реших, че е крайно време да се запозная с Амели Нотомб. Нямах никаква нагласа и представа за творчеството и стила й. Чисто фактологично бях запозната, че е белгийска писателка, която от 1992г. до момента, ежегодно издава по една книга през септември - като по график. (не че не е написала 69). Пише по 4 часа на ден - от 4 до 8 сутринта, на ръка - със синя писалка.
Е, не знам дали избрах подходящата книга, като за начало на нашето познанство, но определено бях неподготвена. Като начало реакцията на стр. 20 беше нещо от сорта на: 'Ама каква е тази псевдоаналитично - биографично дисертационна каша?'. Постепенно, но излючително убедително, нашите взаимоотношения еволюираха и в края на книгата.... как само се кефех на тази жена!
Стилът е непретенциозен, леко поднесен, лаконичен - какво да не му харесаш. Описвайки различните видове глад, като движеща сила, тя разказва за , изпълнения си с уникални странности и мании, живот от 4 до 21 годишна. Като дъщеря на дипломат, детството й преминава през Япония, Китай, Ню Йорк, Бангладеж, Бирма, Лаос и насякъде носи странностите със себе си, които израстват със самата нея - от вманиеченото пиене на вода до алкохолизма, който започва на десет и е излекуван на 15 с помощта на анорексия.
Много точно дозиран самоанализ с почти липсваща самокритика и лека самоирония. Тази жена или успяла да погледне много назад и много дълбоко в себе си, или е излязла от себе си и се е погледнала отстрани.
Амели Нотомб, радвам се, че се запознахме!
"Пиех, за да забравя, че съм на тринайсет години."
" Прибирах се в бункера болна от омраза, която не беше насочена към никого, но я изливах върху всичко, запазвайки достатъчно за себе си"
"Разправят, че повечето международни терористи са деца на дипломати. Това не ме учудва!"
Няма коментари:
Публикуване на коментар