сряда, 25 септември 2013 г.

Невидимите кризи \ Георги Господинов

Знаех си, че си заслужава непрекъснато да давам нов и нов шанс на автора!  Просто си знаех, че някъде ще се срещнем, защото с "Физика на тъгата" нещо не ми се получи и по средата се разминахме. Но! Това не е толкова важно. Тук вече, най-накрая, успяхме да се засечем и да се запознаем.
Есетата са прекрасни, истински, непресилени, умерени и написани безпристрастно, като един интимен разговор на четири очи, с приятел, с родител... със себе си. Думите се леят непретенциозно и успяват да те трогнат по един особен начин, сякаш авторът е твоята непозната и далечна сродна душа, която те познава толкова добре, че може да докосне обратната страна на съзнанието ти. Описва твоите спомени, недоизказани, спящи дълбоко в съзнанието ти, кара ги да изплуват, да поемат отново дъх, връща им живота. Описва щастието и нещастието с думите, които ти търсиш от години и все не успяваш да откриеш...
И интелигентната игра с думите, със смисъла и препратките...
И литературата пречупена през лични истории и размисли....
Много трогателно истинска...
Да не пропусна и прекрасната корица!
Е, на места не успяхме да се докоснем...
 
"...сакатлъкът умствен до сакатлък телесен ще те доведе." 
"Все ми се струва, че ако финансистите ни четяха книги, кризите ни щяха да са различни"
"Комунизмът е в някакъв смисъл радиоактивен, има дълъг период на полуразпад"
"..изчерпване на залежите от смисъл"
"..светът съществува, за да се превърне в книга"

събота, 24 август 2013 г.

Океанът в края на пътя / Нийл Геймън

Обичам Геймън. Въпреки малките му отклонения от пътя и дребните разочарования, аз истински го обичам. Тази книга ме накара да си го спомня.

Погълна ме от първата страница, безпощадно, рязко, без никакво намерение да ме пуска. Или просто бяхме заедно в подходящото време и на подходящото място. Когато имахме нуждата един от друг.
 
След първото мигване, аз вече ходех в обувките на малкото момче, върнало се в детството си, с истинските си спомени за него. В магическия свят, който е видим само за една детска душа, със създанията по-стари от света, със страховете, с трепетите. Един свят който стои там някъде дълбоко скрит във всеки и който с нетърпение очаква подходящия момент да се върне... за ден, за минута, секунда. Свят, който възрастното съзнание мигновено претопява в нещо... рационално.

И трогателното съвсем не е самият разказ. Почти тривиален разказ за седем годишно дете, което попада в странния и необясним, пълен с въпроси и чудатости, свят на "семейството" в края на пътя и хилядите главоболия, които му носи това. Трогателното идва с потапянето в междуредието на разказа, когато те връхлита аналогията от твоето собствено детство. Когато се върнеш към страховете, мечтите, стремежите и детските разочарования. Когато усетиш прахта по цялото ти тяло, студа от тичането под дъжда, напиращата вътрешна неудоволетвореност, безвремието, безметежността. Когато си отново на седем, а локвата в задния двор е твоят океан. Тогава... затваряш последната страница  и усещаш усмивката на лицето си и огромната буца в гърлото си и... носталгията.

Нийл Геймън, от все сърце благодаря за върнатото детство!

"Не ми е мъчно за детството, но ми липсва наслаждението от малките неща, докато по-големите се разпадат" :)