четвъртък, 30 септември 2010 г.

Биография на глада \ Амели Нотомб

 "Гладният е човек, който търси"


Реших, че е крайно време да се запозная с Амели Нотомб. Нямах никаква нагласа и представа за творчеството и стила й. Чисто фактологично бях запозната, че е белгийска писателка, която от 1992г. до момента, ежегодно издава по една книга през септември - като по график. (не че не е написала 69). Пише по 4 часа на ден - от 4 до 8 сутринта,  на ръка - със синя писалка.

Е, не знам дали избрах подходящата книга, като за начало на нашето познанство, но определено бях неподготвена. Като начало реакцията  на стр. 20 беше нещо от сорта на: 'Ама каква е тази псевдоаналитично - биографично дисертационна каша?'.  Постепенно, но излючително убедително,  нашите взаимоотношения еволюираха и в края на книгата.... как само се кефех на тази жена!
Стилът е непретенциозен, леко поднесен, лаконичен - какво да не му харесаш. Описвайки различните видове глад, като движеща сила, тя разказва за , изпълнения  си с уникални странности и мании,  живот от 4 до 21 годишна. Като дъщеря на дипломат, детството й преминава през  Япония, Китай, Ню Йорк, Бангладеж, Бирма, Лаос и насякъде носи странностите със себе си, които израстват със самата нея - от вманиеченото пиене на вода до алкохолизма, който започва на десет и е излекуван на 15 с помощта на анорексия.
Много точно дозиран самоанализ с почти липсваща самокритика и лека самоирония. Тази жена или успяла да погледне много назад и много дълбоко в себе си, или е излязла от себе си и се е погледнала отстрани.

Амели Нотомб, радвам се, че се запознахме!



"Пиех, за да забравя, че съм на тринайсет години."

" Прибирах се в бункера болна от омраза, която не беше насочена към никого, но я изливах върху всичко, запазвайки достатъчно за себе си"

"Разправят, че повечето международни терористи са деца на дипломати. Това не ме учудва!"

понеделник, 27 септември 2010 г.

Терминален експеримент\ Робърт Сойер

Годината е 2011 - душата е открита, измерена, записана. Кога напуска тялото и кога се вселява в него. Безсмъртието е факт. А какво би представлявало човешкото съзнание, когато е лишено от всичко телесно, от действието  на хормоните, от плътските нужди и желания. Какво би станало ако човек бъде лишен от страха от смъртта и той действа, живее и мисли като безсмъртен. И в един момент - къде е моралът? И дали вечният живот е скучно нещо, на фона на необятността на всичкaта тази информация, която ни заобикаля!
Всичко започва когато Питър Хобсън присъства на една операция за експлантация на органите от донор, жертва на катастрофа, и е сигурен, че донорът все още е жив. Дълги години след това, успява да докаже, че душата съществува и да запише последните импулси мозъчна дейност преди смъртта. С това отключва много теологични, морални и екзистенциални въпроси, в които се оплита сам...с доста сериозни последсвия.
Романът всъщност е чисто житейски разказ за една изневяра и последствията от нея, криминален разказ за няколко убийства и фантастичната история за дигитализирането на човешкото съзнание, в търсене на живота след смъртта. А смесицата от всичко това е много приятно четивна.

"И за пръв път от много, много време той осъзна, че му се искаше да извърши определено физическо действие; искаше да напрaви нещо, за което му трябваха плът и кръв, кости и мускули.
Искаше да се усмихне."

сряда, 22 септември 2010 г.

Измеренията на Чудесата \ Робърт Шекли

 Не, не, не! Никой не може да ме убеди, че на Дъглас Адамс идеята за "Пътеводителя" му е хрумнала ей така, без да е чел тази книга преди това. Абсурд!!
Стилът е толкова, толкова еднакъв, а уникален сам по себе си, че дори във вселенския, междугалактически карамбол от случайности, е невъзможно да попадне едновременно (последователно) и независимо в съзнанието на двама писатели от една планета!!
А книгата е толкова свежа, различна (преди  'стопаджията') и откровено вдъхновяваща!!

Един слънчев ден Кармоди печели от Междугалактическата Лотария и единственото нещо, което трябва да направи е да отиде до Галактическия център и да си я вземе. Само дето той не е този, който трябва да спечели и освен това да  си задържи печалбата, има само един дребен проблем - единствено остава да разбере Къде, Кога и Коя е Земята, за да се прибере.

Е от тук следва препускане по най-безумните планети, с още по-безумни обитатели и кретенско абсурдно забавни случки. И само какви диалози... раз-търс-ва-щи - тресеш се от смях от първата до последната страница -истински забавни, парадоксални и някакси по своему истинни. А Наградата ...ах проклетата награда :))


"  - Значи сте чуждоземно млекопитаещо от бъдещето. а?
   - Така излиза - потвърди Кармоди. - А вие сте местно влечуго от миналото.
   - Никога не съм се възприемал по този начин. - учуди се Борг" (Т-рекс иначе)

" - Къде съм?
  - Чиновникът не ви ли каза, когато влизахте?
  - Не видях никакъв чиновник. Аз и себе си не видях да влизам!"

"Добре ми звучи - рече Кармоди точно с гласа на Наполеон, когато разглеждал предложенията на Ней как да разположат войските преди битката при Ватерло"

"Пътуването беше кратко, не повече от Мигновеността плюс една микросекунда на квадрат"

"Изтръпна от краткия пристъп на религиозен ужас, който така тормози атеистите."

"Боли само докато има болка - увери го лекарят"

"- И сега какво ще правиш със своя жалък миг?
 - Ще продължа да го живея - усмихна се Кармоди - Точно за това са миговете."

Истинско удоволствие - концентрат!!! :) А за десерт - два чудни разказа!

петък, 17 септември 2010 г.

Черният обелиск

Германия. Още се носи мирисът на прясно отминалата първа световна война. Инфлацията е смазваща, марките се обезценяват с шеметна скорост. Заплатите се изплащат 2 пъти дневно с последваща половинчасова почивка, за да могат парите да се похарчат, преди стойността им да се изпари и да стават единствено за тапети и подпалки. Оцеляването граничи с невъзможното. Самоубийството е решение за мнозина.
На фона на всичко това, животът някакси парадоксално продължава, описан чрез ежедневието на  един погребален агент, търговията на надгробни камъни в момент на криза и човешките капризи и изисквания и в смъртта. Традиционни обяди, гулаш, нощни заведения и философски разговори за смисъла на всичко. Преплетено с една любов по време на шизофрения или колко чиста и красива, всъщност,  може да е една болна душа и колко относителни са нещата. Смесено с добре премерена доза цинизъм и абсолютно 100% -ов реализъм.
Всичко това с остатъчен привкус на непреходност - размислите на един човек от началото на века, които на моменти си сигурен, че могат да бъдат твоите собствени.

"Един ден в седмицата инфлацията е в застой. Бог сигурно не е мислил за това, като е създал неделята"

"Хайнрих ни отправя поглед, изпълнен с предизвикателство; мъртвите риби по някой път имат такова изражение"

"...смъртта на един човек е всякога смърт, а смъртта на два милиона е винаги само статистика"

"ножът не може сам да се пореже"

"аз пия ракия. от виното само изтрезнявам"

"собствеността създава усет за ред"

Много мрачно и тежко на моменти, но откровено - най-ведрият роман на Ремарк!

петък, 10 септември 2010 г.

Седмата вълна \ Даниел Глатауер

„Писането е като целувка, но без устни. Писането е целувка между два интелекта.“


Тази книга ме чака, може би, повече от шест месеца. Просто предната (Лекарство против северния вятър) ме трогна твърде много и от тази ме беше... добре де  - страх.  Не е редно да се четат продълженията на нещата, които са били толкова впечатляващи. Не, всъщност трябва да бъде забранено създаването им....
Та този петък следобед, единственото усещане, което имах е, че трябва да прочета именно това. Седнах в 3 и в 8 вече бях готова и пиех бира №1 и не случайно е №1.....

Относно "Северния вятър" -  определено ми допадна!
История, разказана чрез е-мейлите, които двама, случайно запознали се в интернет, души си разменят в продължение на около година и никога не се срещат.
Уникално добре пресъздадена ескалация на чувствата, настроението и напрежението. Уникално добър разказ за виртуалния образ, който съществува някъде там, зад някой екран, който живее, смее се, плаче и тръпне в очакване на твоите редове. Образ, който даже не е необходимо да има реални очертания. Да можеш да видиш човек, без да го познаваш. Разказ за чувсвтото да си отвориш пощата и 'Писмото' да е там, или пък да го няма. Как един ред, дума, а дори и буква биха били достатъчни за усмивка, удоволетворение, щастие.....
Разказ и малко за невъзможната любов и почти болезнения копнеж..... а той дали би бил същия ако всичко беше позволено - и срещата и допира и целувката..... а колко дълго?
И колко несправедлив финал..(направо ме стесна :), но идеален - кому са нужни продължения!!! Това ме спираше и да хвана и втората книга (не, че не си я купих с излизането й) - бях 100% сигурна, че ще си разваля хубавото усещане...

Та да, Еми и Лео пак са тук. С една идея по-различен семеен статус!
Запазен е същият епистоларен стил. Хладнината, която се усеща в първите мейли бързо се стопява и се връща предишния хумор, подправен с неприкрит сърказъм,  ревност и наивен опит за прикрита страст. Тук нещата вече минават и offline, където всяка среща е "за последно". Но пак, между редовете се чувства силата на връзката, която героите имат помежду си.

И колко болезнено трогателни моменти...., с които всъщност книгата е ценна за мен! А относно финала - еххх а аз се опитах да избягам от фантастиката!!!

"Човек трябва да се пази от седмата вълна! Защото тя е необременена, необвързана и буйна. Отмива всичко и обновява. След нея нещата се променят. Към по-добро или към по-лошо? Това могат да кажат само онези, които са се осмелили да застанат на пътя й."

Стига с тази бира - ще си сипя уиски!!! ;)

вторник, 7 септември 2010 г.

Хиперион\ Дан Симънс

Да! Много сполучливо наричат "Хипрерион" космическа опера. Докато четях книгата имах точно чувството, че съм на опера. Няколко чудесни завладяващи арии, други безнадеждно преспивни, трети едни тегави, тегави (вагнерови, примерно). На финала на книгата имах  натрапчивото чувство, че съм си тръгнала по време на антракта и не съм разбрала как свършва историята.

А тя е: с дърволета  "Игдразил " пътуват избраните да участват в поклонението на Шрайкa, достигат крайната си цел - Хиперион и се запътват към тъй заветната среща. В хода на пътуването, всеки разказва своята история, какво го свързва с Хиперион, с Гробниците на времето и с Шрайка. Хмм колко прозаично звучи само.... а реално е точно обратното!!!
Всъщност, разказите са уникално написани - в коренно различен стил фантастика. Те действително се усещат като историите на седем различни човека, толкова многопластови, толкова истински, с толкова различна динамика. Световете са толкова живо описани, че почти се усеща разликата в гравитацията...., а от всякъде се просмуква някакъв вид носталгия, която все едно е един от героите в разказите.

A сега стъпвам здраво с двата крака на "Старата земя" и заявявам, че явно аз съвсем не съм фен на многословието, което тук, на моменти, едвам издържах. Имам остра алергия към логореята и съм върл привърженик на лаконизма. Сигурна съм, че ако се ореже 1/5 от текста на места, липсите хич няма и да се усетят, а книгата ще бъде още по-гениална:)) И също така съм сигурна, че надали друг път ще се подхлъзна по някоя многотомна сага с обща дължина един билион страници и безброй думи - чист пълнеж... мммне!!!

И в крайна сметка, Хиперион е една истинска кука от около 500 страници, която веднъж захапана е много трудно да не се озовеш в ръцете на "Падането на Хиперион" - така и ще стане , пусто му любопитство - I'm hooked ;)

А! И да не забравя да споделя, че на този етап нямам нищо против монтирането на телепортационен портал на нашата планета :))