понеделник, 10 май 2010 г.

Париж 18 \ Мона Чобан

Някъде там в бъдещето - може би и не толкова далече, съществува един стерилен свят. В него живеят стерилни хора - биологично и душевно, кастрирани физически и емоционално.
Децата се раждат проговорили и проходили, естествено, по напълно изкуствен начин.
Свят на изчезналите думи (братовчед, емигрант), на изчезналите науки - история, на изчезналите местности - Балканите, на изчезналите книги....
Смехът е нещо отдавна забравено, също както и повечето други емоции, нещо странно, което като се появи, те кара да се чувсваш парадоксално. Във вестника: "в рубриката забавно....:ентусиасти сключиха граждански брак." Отдавна забравено е значението на думата "обичам".
Може би една творба за склонността на човечеството да преминава от кланов строй към абсолютна изолираност и усамотеност - където никой няма колеги, приятели, близки.

Усеща се лееек повей, който напомня за 1984 - за антиутопичната любов, вътрешния копнеж да си различен и страха да бъдеш такъв.

До тук всичко е добре. Идеята е добра, отлична даже, нооо според мен с твърде посредствено изпълнение. Светът е разхвърлян, не е жив, не свучи реално и правдоподобно. А разказът на привързаната към миналото млада дама (40г - всички са млади, докато не се споминат на 60г) звучи малко несвързано, пришито и не на място. Носталгията по отдавна забравените коледно-новогодишни празници, преминават и в кулинарни съвети, как да стъкмим коледна трапеза. Следва бегъл опит за разясняване, значението на любовта и леко самосъжалително признание за неуспешното приспособяване към новия свят, последвано от разкриването на диагнозата за автоимунното заболяване лупус (с епидемични наклонности???) - като тук извадката си е направо цитат от учебника по кожни болести..... безкрайно ненужно!  Всичко това е конспирация замислена с цел унищожаването на "стария тип хора"......
Съжалявам звучи ми твърде 2D, пък на места и 1D даже! Не изниква образ!

Няма коментари:

Публикуване на коментар