петък, 2 април 2010 г.

Пътят \ Кормак Маккарти

Винаги съм се унасяла от действието в една книга. Кое как се случва, какво ще стане в следващия момент, каква е развръзката на историята, къде е истината всъщност, какво е било миналото, как е започнало всичко..... и колкото по-леко думите ме водят по тези стъпки, колкото по-завладяващи са те и колкото по-запленяващо е действието им, толкова по-впечатлена оставам от книгата!
Обикновено се възхищавам от страхотната история, невероятната фабула, уникалния обрат....., но твърде рядко  попадам на творба, която да може да ме пренесе истински в света, в който се случва всичко това!
Тази книга е нещо различно! История няма! Няма свят, героите нямат имена - те не са им необходими - те са само те - мъжът и момчето! "Всеки от тях беше целия свят за другия". Те нямат възраст. Няма време, няма часове, дни и месеци, които да имат значение. "Никога е твърде много време. Но момчето знаеше истината. Никога изобщо не е време".


Те вървят по Пътя - посока - юг и надежда - неумираща надежда и вяра в нещо неопределено, вяра, че ще има утре, че няма да умрат, не и днес.... Те не притежават нищо, освен себе си и един пистолет, който много скоро остава с един, вместо с два патрона, и момчето знае много точно какво да направи ако го заловят.
Диалозите са ИСТИНСКИ! Те са и злободневни, те са и дълбоки, те са и повърхностни подмятания, те са човешки! Няма пряка реч - всичко просто се случва.
И всичко е брутално реално! Този свят го усетих - краката ми усетиха черната пепел по пътя, видях оловното небе, студът минаваше през шевовете на дрехите ми, черният дъжд падаше непрестанно по лицето ми, а гладът дращеше от вътрешната страна на стомаха ми.
Препратките към миналото са изключително малко, почти липсват и са безкрайно кратки, но до болка истински - почти се виждат като проблясъци, прожектирани на стената от стара, пожълтяла и с безброй драскотини, от многократното гледане, лента..... все едно миналото почти  не е било реалност, но за сметка на това, със сигурност никога няма да бъде! "Въпрос: Каква е разликата между онова, което никога няма да бъде, и онова, което никога не е било?"


Врагът е също толкова реален! Врагът е човекът - онзи, който "не носи огъня", онзи, който в плен на глада, в стремежа за собственото си самосъхранение, може да изяде и собственото си новородено! Врагът е страшен, свитеп, непоколебим, гладен, истински!
Реакциите им са също толкова реални и човешки. Има пукнатини в безграничната вяра, има го самопризнанието, как понякога на мъжът му се иска всичко да свърши, има го, невъзможния за подтискане на моменти сърказъм, има я ожесточеността в борбата за храната за сина му и за неговото оцеляване, има я откровенността.
"Ти много ли си смел?
Средно.
Кое е най-смелото нещо, което някога си правил?
.....ставането ми тази сутрин!"
Има го и възпитанието и в постапокалиптичната реалност "Ако човек нарушава малките си обещания, ще наруши и големите."

Да, това е една от книгите, които човек носи дълго време в себе си! И нека се порадваме на птиците на плажа и на пъстървите в планинските потоци, докато още ги имаме и.... нека всички да носим огъня в себе си!

Няма коментари:

Публикуване на коментар