Марина\ Карлос Руис Сафон

За кого любопитството не е една много силна движеща сила, още повече за едно дете. На кого не му е било интересно и вълнуващо да се вре в чужди животи, да разплита мистерии, да разбулва отдавна заровени и забравени тайни. Да си играе на призраци и действително да ги срещне.

Именно докато се вре в една стара къща и докато разглежда старите, вехти и покрити с паяжени вещи, Оскар прави първата си крачка към едно невероятно приключение. Среща Марина. Уж на шега, или по-скоро в желанието си да има приятел, тя му доверява една тайна - това, че следи една, забулена в черно жена, която ходи на един определен гроб без име всяка последна неделя от месеца. 

И тук започва разследването. Постепенно попадат на различни следи, които водят към много хора, много лъжи, мистерии и аномалии, които разкриват много човещина, много липса на такава, силно приятелство и силна омраза, влудяващо желание за борба със смъртта и много непреходна любов!!

И всичко това на фона тайнствена Барселона.

Невероятна комбинация между криминале, трилър, мистерия, ужаси, фантастика и любовна история, създадена толкова увлекателно, че действително книгата се чете на един дъх (притаен)!!

"Бяхме се озовали в омагьосаната Барселона, в лабиринта на призраците, където улиците носят легендарни имена и духовете на времето се разхождат току зад нас"

"...животът отпуска на всекиго от нас оскъдни мигове на чисто щастие. Понякога само броени дни или седмици. Понякога - цели години. Всичко зависи от нашия късмет"

 "парите са важни само, когато ги нямаш"

"Проблемите са като хлебарките... Ако ги извадиш на светло, те се плашат и бягат"

"С времето не ставаме по-мъдри, а само по-страхливи"

Никога, никъде, никой \ Нийл Гейман

"Някога получавала ли си всичко, което искаш? 

А после да разбереш, че всъщност не искаш това"

Определено понякога ми се иска да живея в свят измислен от Гейман. По някое време се хващам как завиждам на героите и се чудя защо пък и на мен не ми се случват такива неща. При Гейман всичко е едно такова измислено, но почти реално. 

И никой да не си мисли, че познава Лондон. Защото освен познатия Лондон, съществува и един, непознат за нас непрогледналите, Долен Лондон - пълен с приключения. 

Роджър Мейхю е проспериращ младеж, с добри кариерни перспективи, чудна годеница и обикновен средностатистически живот. Една вечер случайно се натъква на Дор - изпаднала в беда девойка от Долен Лондон, която отваря всяка врата и създава врати там, където ги няма (да поясня, ако някой не се е досетил от името). Нашият човек героично взима решението да й помогне и .... животът му вече никога няма да бъде същия. Започват страхотни приключения с множество обрати, разговори с плъхове, срещи с всякакви митични същества, зверове, ангели или обикновени смръдливци и мародери, както и твърде неприятни сблъсъци с реалността - която и да е тя!!!

И съвсем не рядко, и на мен ми се иска да съм Никога, Никъде, Никой :)

"Размишляваше кое е за предпочитане - да си болен или да си здрав и изобщо да не се радваш"

"Имаш добро сърце. Понякога това е достатъчно да те пази, където и да се намираш..... Но в повечето случаи не помага."

"Ричард отдавна подозираше, че събитията са бъзльовци: те не идваха поединично, а прииждаха на тълпи и внезапно скачаха отгоре му."

"ако някога направеха безпорядъка олимпийски спорт, той можеше да представя Англия"

"Очакваната продължителност на живота ми е колкото на муха еднодневка"

"Сипи малко вино!

Не мога, господине, нямам вина.

Абе кой те пита дали си виновен, ти ми сипи малко вино!"

"Не ме е страх от падането.... Страх ме е от момента, в който то свършва."

"Хората си мислят, че силата на болката зависи от силата на удара. Но не е така. Зависи от мястото."

Метро 2033 \ Дмитрий Глуховски

Това се казва истински фантастичен кеф! Книгата ми доставяше страхотно удоволствие от първата до последната страница и почти не мога да се сетя за нещо, което да й липсва, но за това после.

Чудесно създадена  постапокалиптична история. Светът е опустошен от ядрена война (и не само), останали са малцина, добре укрити в Московското метро. Всяка станция се е превърнала в отделен град, с различна дейност, различни правила и разбирания за ден и нощ, различни възприятия за време. Московското метро е като олицетворение на целия свят, с различните политически възгледи, различните религиозни вярвания, с бедността и богатството! Всеки град се охранява като граница, а в тунелите между две станции дебне какво ли не!! Патроните са местната валута.

Нашето момче Артьом доста мистериозно получава задача, свързана със защитата на неговата станция  "ВДНХ". Нещо, за което е доволно неподготвен и нещо, пълно с множество неизвестни,  но да се откаже и дума не може да става. 

Пътя към целта се променя със всяка следваща стъпка. На всяка следваща станция попада на възможно най-подходящия в дадения момент, човек. Всеки един от спътниците му по един или друг начин му помага и всеки го обогатява с нещо. Доста често на помощ идва и самото провидение.

Да, този роман е различен. Преплитат се множество стилове. Редуват се чисто личностни драми с мистериозните слухове, които се носят от станция на станция, срещи с множество човешки и нечовешки създания, сблъсъци с няколо религии и още толкова политически възгледи, пренесени от повърхността и нововъзникнали. Съвсем не липсват и философски разсъждения. Мен особено ми харесаха наивните размисли на Артьом за наличието на Бог и теорията за Ленин и петолъчката. ;)

Като истински хорор фен, обаче, трябва да спомена, че романа за мен беше по-скоро интересен и увлекателен, но в никакъв случай не можа да ме накара да се притесня за нашия човек или да тръпна в очакване какво ще се случи! Не можах да почувствам и мрака, влагата, студа и ужаса. Просто нещата можеха да са маааалко по-ужасни, а тварите мааалко по-детайлно описани, защото иначе като идея бяха чудни. Но! Мисля, че края е добра компенсация за тези малко неволи. Останаха доста врати, които се надявам да се отворят в Метро 2034!

"Времето е като живак - разбиеш ли го, то пак ще се срастне, отново ще придобие цялост и неопределеност"

"Боже, какъв прекрасен свят погубихме!"

"Стените наоколо бяха изрисувани с кръстове, орли, лозунги и проклятия по адрес на всички, които не са руснаци. Последното малко озадачи Артьом, защото надписът беше на немски."

"Този, който има достатъчно храброст и търпение да се вглежда цял живот в мрака, пръв ще види проблясъка на светлина в него."

Мидълсекс \ Джефри Юдженикс

Това е една много дълга история, в която се разказва за много пътища! Те изминават цяла една епоха и имат един завършек! Това е пътят на един ген, който през много премеждия стига от Турция до Америка. Пътят на няколко  неправилни връзки и на една дефектна хромозома. И пътят, който един човек изминава, в търсене на себе си.

Това е една история, която звучи като разказана от човек, който е постигнал пълен мир със себе си. Който е преживял доста и в крайна сметка се е обърнал назад, направил е равносметка и си е дал обяснение за всичко. За това колко относително нещо е пола, колко относително нещо са чувствата, колко парадоксално нещо е човешкият организъм и как липсата на един единствен ензим, променя всичко! За семейните тайни, премеждия, драми, любови и лъжи и за различните начини за оцеляване, които те намират. Но именно това, че главния герой е над нещата, прави разказа малко лишен от емоции. Чувства има, но те са празни, сиви, лишени от плътност.

Всъщност историята е малко странна и труднопреглътваема на моменти. Няма нищо завоалирано, нищо прикрито, нищо спестено, за да бъде прието по-лесно! А проследявайки всичките тези вътресемейни връзки, направо се чудя, как главния герой се е отървал само с половата обърквация! Трябваше да има поне 3-то око или 4-ти крак....

Не ми се беше случвало да се чудя за една книга, дали да я сложа в категория "it was ok" или "I really liked it"

"Едва ли битката можела да е по-опасна от подготовката за нея"

"Телевизорът заел мястото на разговорите..."

"къща в духа на комунизма - по-добра на теория, отколкото на практика"

Вино от глухарчета \ Рей Бредбъри

'Когато е на седемнадесет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнадесет'

Лeтата от моето детство! Колко дълги бяха, като една цяла, различна, отделна и самостоятелна година, а дните бяха като седмици. Като прескачане в един нов, различен, цветен по един особен начин свят! Свят в който се случва толкова много, във всеки един момент. В който има толкова много хора, места и случки -  толкова сюрреализъм, където всичко е обвито в мистичност - от дървото в края на улицата, до самотната жена с котките от съседната пряка. Където радостта, среща тъгата, преплитат се, усукват се, танцуват и после се разделят и ти вече не си същия. Където всички чувства се гонят по поляните, боричкат се, търкалят се на кълбета, смеят се и плачат и не могат да решат, кое от тях да бъде първо почувствано. В летата, когато постепенно и бавно започваш да изплуваш от твоя детски свят и небрежно подаваш нос в реалността, с натрапчивото чувство 'колко си голям'!

Е това е само леко загатване на всичко, с което тази книга ме заля и ме накара да си спомня, да почувствам и да преживея отново! Не ми е любимото произведение на Бредбъри, но Бредбъри е изключителен! 

Гейтуей\ Фредерик Пол

 "Tрудно е да си пиян при гравитация почти нула"

Най-дългата скука! Несмущавана от нищо, необезпокоявана и неподправена скука. Аз лично не виждам причината тази книга да носи наградите Хюго и Небюла и ако някой може да ми обясни - ще се съм много благодарна и някакси часовете, посветени на тези страници, няма да ми се виждат толкова пропиляни!

Изключително плоската фабула, разказана от първо лице (нещо, което само по себе си в 90% от случаите ме дразни достатъчно) се върти около изпълнените с напрежение и агресия разговори между нашия герой и неговия компютърен психоналитик, които имат за цел справянето му с чувството за вина, за любов и скритата хомосексуалност. Това, на фона на безкрайно повърхностния му разказ за неговото ежедневие на Гейтуей, което в съкратен вариант е "секс, секс, секс.... леле колко ме е страх да пътувам"... А нашия герой е толкова безличен, че не успява да те накара нито да го харесаш, нито да го намразиш достатъчно.

И така: цялото човешко съществуване се върти около  хитчиянците и тяхната култура - никой не е на ясно що за същества са те, как са изглеждали, с какво са се занимавали, как са дошли и как са си отишли - има само доста забавни догатки  - а от самите тях - ни вест ни кост "...продаваха една книжчица, остроумно озаглавена "Всичко, което знаем за хичиянците". Беше сто двадесет и осем страници - всичките празни".
Всеки втори на Земята, Венера и околията се стреми да забогатее достатъчно, че да отиде на Гейтуей, където да стане изследовател (много напомнящо на треската за злато) - да пътува с хичиянски кораби, за които не се знае къде точно отиват, как точно работят, колко гориво имат и какво е то и до къде ще стигне, да открива нови хичиянски артефакти, за които се знае също толкова и да стане още по-богат, освен ако не умре!

Единственият свеж полъх са множеството извадки от интервюта, научни описания или обикновени Гейтуейски обяви, които са равномерно пръснати из текста и целят, може би, по-пълно потапяне в атмосферата!  

А имало и Гейтуей II и III, пък и IV.... ааа не!

Биография на глада \ Амели Нотомб

 "Гладният е човек, който търси"

Реших, че е крайно време да се запозная с Амели Нотомб. Нямах никаква нагласа и представа за творчеството и стила й. Чисто фактологично бях запозната, че е белгийска писателка, която от 1992г. до момента, ежегодно издава по една книга през септември - като по график. (не че не е написала 69). Пише по 4 часа на ден - от 4 до 8 сутринта,  на ръка - със синя писалка.

Е, не знам дали избрах подходящата книга, като за начало на нашето познанство, но определено бях неподготвена. Като начало реакцията  на стр. 20 беше нещо от сорта на: 'Ама каква е тази псевдоаналитично - биографично дисертационна каша?'.  Постепенно, но излючително убедително,  нашите взаимоотношения еволюираха и в края на книгата.... как само се кефех на тази жена!

Стилът е непретенциозен, леко поднесен, лаконичен - какво да не му харесаш. Описвайки различните видове глад, като движеща сила, тя разказва за , изпълнения  си с уникални странности и мании,  живот от 4 до 21 годишна. Като дъщеря на дипломат, детството й преминава през  Япония, Китай, Ню Йорк, Бангладеж, Бирма, Лаос и насякъде носи странностите със себе си, които израстват със самата нея - от вманиеченото пиене на вода до алкохолизма, който започва на десет и е излекуван на 15 с помощта на анорексия.

Много точно дозиран самоанализ с почти липсваща самокритика и лека самоирония. Тази жена или успяла да погледне много назад и много дълбоко в себе си, или е излязла от себе си и се е погледнала отстрани.

Амели Нотомб, радвам се, че се запознахме!

"Пиех, за да забравя, че съм на тринайсет години."

" Прибирах се в бункера болна от омраза, която не беше насочена към никого, но я изливах върху всичко, запазвайки достатъчно за себе си"

"Разправят, че повечето международни терористи са деца на дипломати. Това не ме учудва!"